изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-11-17 @ 23:45 EET
КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА    
Календар КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА, СТАНАЛИ НА 19 ЮЛИ: 1952 г.  - Започват XV Олимпийски игри в Хелзинки. България печели първия си олимпийски медал - бронзово отличие за боксьора Борис Георгиев от Добрич. Страната ни заема 42-ро място в крайното класиране.


НА 19 ЮЛИ В БЪЛГАРИЯ :

1330 г.
Цар Михаил ІІІ Шишман потегля с войска към Сърбия. Към нея се присъединяват съюзниците му татари и власи, както и войските на брат му деспот Белаур. Армията преминава през Софийското поле и достига долината на р. Струма при Велбъжд (Кюстендил).
Михаил ІІІ Шишман е български владетел в периода от 1322 до 1330 г. Той е син на деспот Шишман, владетел на Видинската област. Избран е за цар на болярски съвет след смъртта на цар Георги Тертер II през 1322 г. Чрез брак с дъщерята на сръбския крал Стефан Урош II Милутин - Анна-Неда, Михаил ІІІ се опитва да запази добросъседски отношения със Сърбия. През 1324 г. изпраща на заточение съпругата си и се жени за внучката на византийския император Андроник II - Теодора Палеолог. Това води до сближаване на България с Византия и до влошаване на отношенията й със Сърбия. През 1327 г. Михаил ІІІ се опитва да се възползва от избухналите във Византия дворцови междуособици между Андроник II и неговия внук Андроник III, за да разшири своята държава на юг, но поради опасност от Сърбия е принуден да се откаже от това си намерение и да сключи мир с новия византийски император. С подкрепата на Андроник III през 1330 г. Михаил ІІІ предприема поход против Сърбия. Двете войски се срещат при Велбъжд (днес Кюстендил). Въпреки постигнатото съгласие за временно примирие сърбите не удържат на думата си и неочаквано нападат българските войски. В битката българската войска е разбита, а цар Михаил ІІІ Шишман е убит.

1344 г.
Венецианският сенат излиза с решение, в което се документират трудностите, които срещат венецианските търговци във владенията на цар Иван Александър. Според документа неколкократните опити да се възмездят стоки на венециански търговци, ограбени във Варна, остават без последствие. Българският цар отказва да се намеси в споровете между венецианците и неговите поданици. В търсене на решение на проблема венецианският сенат постановява всички търговци на републиката на Св. Марко, които “идват от Варна, Месемврия (Несебър) или други области на царство България”, да дават 50 % от своята печалба за възстановяване на понесените щети.

1864 г.
В Букурещ е отпечатан единственият брой на в. "Бранител", редактиран от Георги Раковски.
Георги Раковски е пръв идеолог на българското национално революционно движение, писател, публицист, етнограф. Роден е в Котел. Племенник е на Г. Мамарчов (Раковски даже сменя кръстното си име Съби - Сава с името на вуйчо си). Учи в родния си град, в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме край Цариград. През 1841 г. в Браила подготвя масово въоръжено нахлуване в България. На 10 февруари 1842 г. бунтът е разкрит от румънската полиция, другарите му са арестувани, а Раковски успява да се укрие. След като научава за арестите, той се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт, но тъй като гръцки поданик, е изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция - Марсилия. Там Раковски престоява година и половина. След като, лишен от средства, разбира, че не може да замине да учи в Париж, през 1844 г. той се връща в Котел под името Георги Раковски. През януари 1845 г. Раковски и баща му са наклеветени, че готвят бунт, и са откарани в Цариград, където прекарват 3 г. в затвора. По време на Кримската война 1853-1856 г. Георги Раковски си издейства назначение в турската главна квартира в Шумен като преводач с тайното намерение да предпазва българското население от безчинствата на турските войски и, от друга страна - да изпраща военни сведения на русите. Планът му е разкрит и той е арестуван в Калафат, но по пътя за Цариград успява да избяга. Организира чета от 12 души, с която се отправя към Балкана с намерение да се срещне с настъпващата руска армия. Около Преслав обаче узнава за неблагоприятния за русите обрат във войната и за тяхното изтегляне от България и той разпуска четата и се прибира в Котел. Там се укрива 4 месеца и в навечерието на 1855 г. тайно се прехвърля във Влашко. Раковски посреща с разочарование сключването на Парижкия мирен договор 1856 г. Заминава за Нови Сад, където започва да издава в. "Българска дневница", книгата "Предвестник Горскаго пътника", първия брой на в. "Дунавски лебед" и поемата "Горски пътник". През 1857 г. е изгонен от Нови Сад по искане на турските власти. Живее в Галац и Яш, а от 1858 г. се установява в Одеса. Там се занимава със събирателска и научна дейност - събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения. През 1860 г. Раковски се премества в Белград. Там съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили (ръководният му принцип е: "Наша свобода от нас зависи"). Според плана в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото да е един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който да се движи по Балкана към Търново и Черно море. Появата му според Раковски ще разбуни народа. Въстанието трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Върховният организационен център също трябва да е изграден извън България. Основната слабост на плана е убедеността, че народът е подготвен за въстание и че въоръженото му ядро трябва да са емигрантските среди. Поради това през 1862 г. Георги Раковски, наречен българският Гар***ди организира и ръководи в Белград Първата българска легия и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство. През 1866 г. основава сред българските емигранти революционна организация "Върховно народно българско тайно гражданско началство" и разработва "Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето". До края на живота си Георги Раковски работи за осъществяване на революционните си планове. Той умира от туберкулоза във вилата на братя Мустакови край Букурещ през 1867 г. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала "Св. Неделя". През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. - в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.
Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност - и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.

1867 г.
В района на Златишкия Балкан към четата на Панайот Хитов се присъединяват оцелелите доброволци от четата на Филип Тотю.
Филип Тотю е български революционер и войвода. Роден е край Килифарево, Великотърновско. Баща му е джамбазин. През 1840 г. учи в Търново, а след 1842 г. се залавя с търговия. След спречкване с турците около 1850 г. той бяга със свои приятели и след това известно време обикаля из Търновско, Еленско и др. По-късно преминава на юг от Стара планина и действа в Новозагорско. На няколко пъти е залавян и затварян в Търновския и Сливенския затвор, но успява да избяга и отново става хайдутин. Турската власт определя големи награди за главата на Хвърковатия Тотю, както е наричан. След като избягва от Сливенския затвор през 1863 г., Филип Тотю се прехвърля в Румъния. За да прикрие следите си, променя името си на Тотю. Там се запознава с Г. С. Раковски и под негово влияние осъзнава нуждата от организирана борба за освобождението на България и приема четническата тактика. На 17 май 1867 г. начело на чета от 35 души преминава р. Дунав при Свищов. Планирано е четата на Филип Тотю да се срещне и обедини в Стара планина с четата на П. Хитов, която е в България. В Свищов я посрещат неколцина млади революционери, които се присъединяват към нея. В гората Пустията при с. Върбовка, Севлиевско, четата е обградена от военни части и башибозуци. През нощта оцелелите се изтеглят към Балкана. Поддържани от помагачи (Бачо Киро Петров им изпраща хляб, сланина и мехлем за рани), Филип Тотю с още 4 души се добират до Стара планина в района на Юмрукчал (днес Ботев връх), където се срещат с четата на Панайот Хитов, откъдето заедно се отправят за Сърбия. Там участват във Втората българска легия. След това Филип Тотю се установява в Румъния. Непрекъснато издирван и арестуван, той постоянно променя местожителството си и е принуден да замине за Русия, където престоява по-дълго време. През 1875 г., когато избухва въстание в Босна и Херцеговина, Христо Ботев е натоварен от БРЦК да обиколи южноруските градове, за да набере средства, оръжие и българи - офицери на руска служба, и по-специално Филип Тотю, който трябва да мине с голяма чета в България. До него той носи и специално писмо от комитета. Филип Тотю заминава за Румъния, но потушаването на Старозагорското въстание през 1875 г. осуетява преминаването му с чета в България. През 1876 г. участва в Сръбско-турската война и преминава с чета в Северозападна България, но са отблъснати. След войната се завръща в Русия и участва в Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. След Освобождението живее в с. Две могили и в Русе.

1875 г.
В Самоков завършва общото събрание на представители на евангелистките църкви, което одобрява Устав на Българското евангелско дружество.

1877 г.
Турците изоставят Шипченския проход. Осман паша влиза в Плевен.
Осман Паша е турски военен деец и маршал. При избухването на Руско-турската освободителна война той е началник на турския гарнизон във Видин. Прехвърля се със своята войска в Плевен и се съпротивлява на руските и румънските войски до края на ноември (стар стил) 1877 г. След превземането на града е пленен от руската армия. Освободен е след края на войната. Осман паша е военен министър на Турция до 1885 г. По време на Гръцко-турската война 1897 г. е главнокомандващ турската армия. Умира през 1900 г.

1879 г.
Основан е "Държавен вестник".
“Държавен вестник” е официално издание на държавата. Излиза за първи път в София на 28 юли 1879 г., първоначално веднъж седмично, а от 1891 г. – всеки присъствен ден. През първите 12 години е държавно информационно издание, като помества официални съобщения, новини и телеграми от чужбина. По-късно се ориентира към публикуване на влезлите в сила нормативни актове – закони, укази, постановления и др., регистрира официални документи – конвенции, договори и др. В неофициалната си част предоставя място за публикации на различни съдебни институции и др. Продължава да излиза и след 9 септември 1944 г. до 30 ноември 1950 г., когато е заместен от "Известия на Президиума на Народното събрание". След 1989 г. издаването му е възобновено.

1879 г.
Открити са първите български дипломатически представителства в Цариград, Белград и Букурещ и са назначени първите български дипломатически агенти.

1880 г.
Учреден е първият български медал "За Освобождението 1877-1878 година", връчен на всички участници от Българското опълчение в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново.

1912 г.
Атентат на ВМРО в Кочани. Убити са 9 души. При последвалите османски репресии убитите са 40, а 250 са ранени. Засилват се антитурските настроения и впоследствие избухва Балканската война.

1919 г.
Българската делегацията за водене на мирните преговори в Париж начело с премиера Теодор Теодоров отпътува за Франция.
Парижката мирна конференция е свикана от съглашенските държави победителки в Първата световна война за изработване на мирните договори с победените държави от Централните сили. Започва работата си на 11 януари в Париж и изработва договорите с Германия, Австро-Унгария, България и Турция. Главна роля в нея играят представителите на Англия и Франция. Конференцията одобрява и Устав на Обществото на народите.
Още в края на Първата световна война се появяват около 50 проекта за създаване на "общество на народите", като колективен орган за опазване на мира чрез международно сътрудничество и система за колективна сигурност. Идеята за основаването на "обществото на народите", заедно с 14 правила за международно поведение, е формулирана през 1918 г. в едно послание на президента на САЩ Уодроу Уилсън. Основните принципи на тази идея са залегнали в пакта на Обществото на народите от 1919 г., който по-късно влиза в сила като неотменима част на Версайския и последвалите го договори от 1919-1922 г. Последвалите години на нестихващи конфликти и новата световна война показват несъвършенствата на този американско-френски проект, невъзможността чрез подобна структура да се регулират ефективно международните отношения, но също така и недостатъчната зрялост на народите и държавите за наднационално сътрудничество.

1921 г.
Започва събирането на 6,5 % вътрешен "народен" заем след неуспешния опит през юни 1919.

1923 г.
В София е осветена румънската православна черква "Св. Троица". Първо съвместно служение на български и румънски архиереи.

1923 г.
Конституционният блок се саморазпуска под натиска на военните, ВМРО и правителството.
Конституционният блок (КБ) е политическа групировка, образувана на 6 юли 1922 г. от Обединената народнопрогресивна, Демократическата и Радикалната партия. Поставя си за задача да сплоти десните политически сили в страната против управлението на Българския земеделски народен съюз и растящото влияние на Българската комунистическа партия. Служи си с легални средства против правителството на Александър Стамболийски. За неговото събаряне КБ проектира свикването на три събора на своите привърженици: в Търново (днес Велико Търново), Пловдив и София. Първият от тях е насрочен за 17 септември 1922 г. Под натиска на народните маси и при мълчаливата подкрепа на БКП правителството на БЗНС свиква на същата дата в Търново конгрес на цвеклопроизводителите от цялата страна, на който са призовани да присъстват най-вече земеделските дружби от Северна България. Въпреки готвения им удар блокарите не се отказват от провеждането на акцията, за което после съжаляват. На път за старопрестолния град водители на КБ са нападнати на някои гари в Северна България и малтретирани от съмишленици на БЗНС. Когато пристигат в Търново, те са на практика лишени от каквато и да е възможност за публична изява. Един от тях - Ат. Буров, прави опит да се промъкне със свои привърженици откъм Горна Оряховица, но среща въоръжен отпор и е принуден не само да се оттегли назад, но и да емигрира незабавно вън от пределите на страната. Примерът му е последван и от бившия лидер на Народната партия Ив. Ев. Гешов. Останалите водачи на КБ са задържани още в Търново (а онези, които не били там са арестувани в столицата) и хвърлени в един от софийските полицейски участъци с намерение да бъдат изправени пред Държавен съд в качеството им на министри в кабинетите на Ив. Ев. Гешов и д-р Ст. Данев (1911-1913 г.) и на Ал. Малинов (1918 г.) като виновници за двете национални катастрофи, така както е направено и с министрите от кабинета на д-р В. Радославов. След извършената окупация на Кюстендил през декември 1922 г. от отряд на Вътрешната македонска революционна организация задържаните лидери са прехвърлени от София в Шуменския затвор. Поради извършения държавен преврат на 9 юни 1923 г. те не са съдени. Скоро след правителствената промяна те са пуснати на свобода. След образуването на Демократическия сговор на 10 август 1923 г. КБ престава да съществува окончателно, макар че на практика това става още в началото на август 1923 г., когато две от влизащите в него партии - Демократическата и Радикалната, се обединяват в т. нар. Съюз на демокрацията, а Обединената народнопрогресивна партия се влива в малката организация на деветоюнските дейци - Народен сговор, и престава да съществува като самостоятелна политическа формация.

1925 г.
На панихидата на гроба на Стефан Стамболов е обявено възстановяването на Народнолибералната стамболова партия с орган в. "Свобода".
Народнолибералната партия (НП) е политическа организация, образувана през 1886 г. след отцепването на привържениците на Стефан Стамболов от каравелисткото течение на старата Либерална партия и реорганизиране на дружинките на организацията "България за себе си".
Каравелисткото течение на бившата Либерална партия, създадена през октомври -ноември 1879 г., е ръководено от Петко Каравелов. Като самостоятелно течение се обособява през 1886 г. и десет години по-късно е преименувано в Демократическа партия. Привържениците на Стамболов , също членове на Либералната партия, формират друга самостоятелна партия – Народнолиберална, през 1886 г.
През 1887 г. се отделя и групата на В. Радославов, която образува Либерална партия (радослависти).
Народнолибералната партия изразява интересите на промишлено-търговската буржоазия. Нейни лидери са: Ст. Стамболов (до убийството му през 1895 г.), Д. Греков, Д. Петков и Н. Генадиев. Партията управлява страната от 1887 до 1894 г. и от 1903 до 1908 г. Взема участие и в коалиционния кабинет на В. Радославов в периода 1913–1918 г. По време на самостоятелното си управление провежда активна законодателна и практическа дейност за стопанското развитие на страната участничка в кабинета на В. Радославов в периода от юли 1913 до юни 1918 г. Народнолибералната партия носи отговорност за намесата на България във войната на страната на Тройния съюз и претърпяната втора национална катастрофа. След войната партията възстановява своя организационен живот. През 1920 г. се обединява с Либералната и Младолибералната партия и заедно образуват Националлиберална партия.

1945 г.
Политбюро на ЦК на БРП (к) обявява, че преговорите с Никола Петков за съвместно участие в изборите трябва да се смятат за приключени и ако той излезе с отделна листа, "да бъде разобличен като разколник".
БРП (к) е политическа организация, наследник на Българската работническа партия, която в края на септември 1944 г. приема името Българска работническа партия (комунисти). Численият състав на БРП (к) в средата на януари 1945 г. достига над 250 хил. души, най-многобройната политическа сила в България, която ръководи общественото развитие на страната. На VIII разширен пленум на ЦК, състоял се в периода 27 февруари – 1 март 1945 г. се обсъжда политическият доклад за положението на партията и задачите на комунистите, разглежда се организационното състояние на БРП (к), приема се нов устав и се избират ръководни органи. В резолюцията по политическото положение се акцентира върху сътрудничеството на партията с другите отечественофронтовски партии при решаването на най-важните проблеми от стопанския живот на страната и за участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г. В рамките на ОФ БРП (к) направлява целия политически и обществен живот на страната. Тя организира т.нар. Народен съд срещу виновниците за въвличането на страната в Тристранния пакт и за извършените репресии по време на съпротивителното движение 1941–1944 г. БРП (к) провежда аграрна реформа, организира референдум за премахване на монархията и пр. През октомври 1946 г. БРП (к) спечелва изборите за ВНС с 53,16 % от общия брой на гласувалите и 278 депутатски места. Образувано е коалиционно правителство с министър–председател Г. Димитров. На проведения на 14 октомври 1947 г. пленум на ЦК на БРП (к) се възприемат решенията на Коминформбюро за интензификация на революционните процеси. В резултат на това е извършена промяна в подготвяния проект за нова републиканска конституция и през декември 1947 г. се осъществява национализация на индустрията, мините и банковото дело. В стремежа да утвърди своята ръководна роля БРП (к) използва тоталитарни методи на управление, което довежда до потъпкване на парламентарната демокрация. През 1947 г. е забранена дейността на БЗНС "Н. Петков" и са разтурени Радикалната партия (обединена) и Демократическата партия. През 1948 г. престават да съществуват като самостоятелни политически сили БРСДП, Народен съюз "Звено", а БЗНС признава ръководната роля на БРП (к). На V конгрес през декември 1948 г. БРП (к) се преименува в Българска комунистическа партия. На конгреса се утвърждава стратегическата линия на партията за изграждане на социалистическото общество по съветски икономически модел. Печатни органи на БРП (к) и след това на БКП са в. "Работническо дело" и сп. "Ново време".

1952 г.
Започват XV Олимпийски игри в Хелзинки. България печели първия си олимпийски медал - бронзово отличие за боксьора Борис Георгиев. Страната ни заема 42-ро място в крайното класиране.

1958 г.
Подписано е споразумение за оказване от СССР на техническа помощ на България в изграждането на металургичен завод и други промишлени предприятия.

1966 г.
Политбюро на ЦК на БКП решава да се сключи договор с френската фирма "Рено" за производство в България на леки коли от същата марка.
През 1967 г. тогавашното ДСО “Металхим” подписва контракт с право на производство и продажби с френската фирма "Рено". В Казанлък (в сегашния завод “Арсенал”) се сглобяват първите три двуместни спортни коли "Рено Алпин". В началото дори го наричат “Булгар Алпин”. След като вече са сглобени първите автомобили, специалисти започват да водят преговори с французите за построяването на монтажен завод за производство на 10 000 коли годишно в Пловдив. Само за девет месеца, рекордно кратко време, се построява монтажен завод в Пловдив. В годините 1967-1970 в България се завършват общо около 5 500 автомобила с марка "Рено". През 1970 г. излиза решение на Министерския съвет за прекратяване на този “производствен лукс” и заводът се закрива окончателно през 1971-1972 г.

1966 г.
Подписана е спогодба за културно и научно сътрудничество със СССР за периода 1966-1970 г.

1973 г.
На третия последен ден от пленума на ЦК на БКП са обсъдени външната политика и социалистическата интеграция. Основният доклад е изнесен от Тодор Живков, а пленумът приема документ, озаглавен "Основни насоки за развитие на всестранното сътрудничество със СССР в етапа на изграждане на развито социалистическо общество в НР България". Това е втори опит за извличане на конкретни дивиденти чрез уверения във верноподаничество и декларации за "тясно сближаване" със СССР. В сравнение с писмото от 1963 г. до Хрушчов за "сливането" в този документ декларациите са поставени изцяло в рамките на интеграционния процес в СИВ - на преден план е изведено икономическото сътрудничество с приоритети в енергетиката, суровините, машиностроенето, химическата промишленост и т.н.

1974 г.
Установени са дипломатически отношения с Република Того.
Република Того е страна в западна Африка, граничеща с Бенин, Гана и с Гвинейския залив на юг. Того получава своята независимост от Франция през 1960 г. Тогава начело на страната застава ген. Гнасингбе Ейадема. Той управлява страната до смъртта си през февруари 2005 г. За кратко Ейадема е наследен от сина си Фауре Гнасингбе, но след народни протести той се отказва от поста и се насрочват избори.

1996 г.
МВФ решава да отпусне на България кредит от 400 млн. долара.

2000 г.
Започва петдневно посещение в България на Бодо Хомбах, европейски координатор на Пакта за стабилност. Той посещава Видин, за да стимулира подготвителните работи по изграждането на моста над р. Дунав.
Очаква се мостът да бъде готов до края на 2008 г. Неговата обща дължина ще бъде 1440 м автомобилен път и 2480 м жп линия. Той ще има четири пътни ленти, железопътен път, пешеходна алея и аварийна пътека.

НА 19 ЮЛИ В СВЕТА:

1843 г.
Първият железен презатлантически лайнер “Грейт Британ” е пуснат е на вода. Той е създаден от англичанина Айсамбард Брунъл. Тогава корабът е два пъти по-тежък от всеки един строен до тогава.
“Грейт Британ” играе ключова роля в световната миграция, превозвайки хиляди емигранти до САЩ и Австралия. Той е единственият оцелял транспортен кораб, участвал в Кримската война и Индийското въстание.

1870 г.
Започва Френско-пруската война.
Френско-пруска война се води в годините 1870-1871 г. Войната е предизвикана от Прусия, която се стреми да обедини всички германски държави под свое ръководство, и от Франция, която, за да запази хегемонията си в Европа.Франция се противопоставя на намерението на Прусия да издигне Леополд Хохенцолерн на испанския престол. През 1870 г. Франция обявява война на Прусия, но е неподготвена и претърпява поражение; Втората империя пада през септември. Пруските войски нахлуват във Франция. На 28 януари 1871 г. Френското правителство сключва примирие и с помощта на пруски войски разгромява Парижката комуна. Войната приключва с тежкия за Франция Франкфуртски мир. В хода на войната завършва обединението на Германия под ръководството на Прусия.

1886 г.
В Люксембург се състои последният концерт на Ференц Лист.
Ференц Лист е роден на 22 октомври 1811 г. в Добориян, Унгария. Той е композитор, пианист и диригент. Учи пиано при К. Черни и композиция при А. Салиери. От 9-годишна възраст Лист изнася клавирни концерти. От 1847 г. е капелмайстор във Ваймар, където дирижира симфонични концерти и ръководи придворната опера. Автор е на симфонични произведения ("Божествена комедия" - симфония по Данте, "Фауст" - симфония по Гьоте, 12 симфонични поеми, между които "Прелюдии" - по А. Ламартин, "Прометей" - по Й. Хердер, "Мазепа" - по В. Юго, "Тасо" - по Гьоте, "Орфей", 2 концерта за пиано и оркестър); оратории ("Легенда за св. Елисавета", "Христос"); хорови песни и др. Творчеството му е изградено върху унгарски народни мелодии, отличава се с изразителност, емоционалност, смели хармонии и оркестрови ефекти. Ференц Лист пише и редица теоретични трудове: "Лоенгрин" и "Танхойзер" на Р. Вагнер", "Фр. Шопен" и др.
Ференц Лист умира на 31 юли 1886 г. в Байройт, Германия.

1903 г.
Провежда се финалът на първия Тур дьо Франс.

1974 г.
Испанският лидер генерал Франко предава временно поради болест властта на одобрения за негов наследник принц Хуан Карлос.
Франко Баамонде е роден на 4 декември 1892 г. в Елферол, Испания. Той е испански генералисимус. Управлява Испания като диктатор в периода 1939-1975 г. Завършва пехотна академия, участва в колониалните войни на Испания в Африка, командир е на Чуждестранния легион през 1921 г. Франко е началник на главния щаб на сухопътните войски през 1934г ., командир е на испанския корпус в Африка (Мароко). Организира и ръководи въоръженото въстание на испанските демократични сили срещу комунистическата диктатура, в резултат на което избухва Испанската гражданска война, която продължава от 1936 до 1939 г. След победата на патриотичните сили управлява чрез диктатура; провъзгласен е за пожизнен държавен глава (“каудилио”) на Испания. Ген. Франко създава тоталитарна система в Испания. Става вожд на Испанската фаланга (организация на националистическите сили), председател е на министерския съвет до 1973 и е върховен главнокомандващ на държавата. През 1947 г. прокарва закон за наследството на престола, съгласно който Испания “в съответствие с традицията” е провъзгласена за кралство. На 22 юли 1969 г. за бъдещ крал на Испания е обявен Хуан Карлос Бурбон. След ликвидиране на последствията от комунистическото управление, постепенно се оттегля от властта и умира на 20 ноември 1975 г. в Мадрид.

1980 г.
В Москва започват XXII олимпийски игри, бойкотирани от западните страни. В тях България участва с 289 спортисти, които печелят 8 златни, 16 сребърни и 17 бронзови медала и заемат 3-то място в крайното класиране.
Игрите са бойкотирани от САЩ, заради съветската инвазия в Афганистан през 1979 г. Участват само 80 страни, което най-ниския брой участници от игрите през 1956 г. На първо място по медали се класира СССР – общо 195, а на второ ГДР с 126 медала.

1989 г.
Полският парламент избира с един глас превес за президент на страната комунистическия лидер генерал Войчех Ярузелски.
Войчех Ярузелски е роден на 6 юли 1923 г. в Курово, Полша. Той е полски политик, първи секретар на ЦК на ПОРП (от октомври 1981 г.), председател на ДС на Полша (от 1985 г.), председател на Комитета за отбрана и върховен главнокомандващ на въоръжените сили (ноември 1983-1985 г.). От 1981 до 1985 г. е председател на Министерския съвет. През 1973 г. става генерал, член е на комунистическата партия от 1948 г., член е на Политбюро на ЦК на ПОРП от 1971 г. От 1962 г. е зам.-министър, а от 1968 до 1983 г. е министър на националната отбрана. В периода 1965-1975 г. е началник на Генералния щаб на полската армия. Ярузелски обявява военно положение в Полша, използва армията срещу демонстрантите. В началото на 1989 г. той е първият сред лидерите в Източна Европа, който насрочва свободни избори и разрешава многопартийността. Сменя го от поста президентът Лех Валенса. От 1995 г. е подсъдим по дело за разстрела на стачкуващите в Гданск.

НА 19 ЮЛИ СА РОДЕНИ:

1814 г.
Самуел Колт - американски оръжеен конструктор. Той е създател на завод и компания за производство на стрелково оръжие. Първият револвер “Колт”, създаден през 1835 г., е усъвършенстван вариант на съществуващите дотогава барабанни оръжия и револвери. В него Колт въвежда механизми за завъртане на барабана и фиксирането му в положение за изстрел. По-късно фирмата “Колт” разработва различни образци стрелково оръжие: автоматичен пистолет през 1911 г., револвер през 1917 г. и др.
Самуел Колт умира 10 януари 1862 г.

1819 г.
Готфрид Келер - писател. Той следва в Художествената академия в Мюнхен от 1840 до 1842 г. Литературната си дейност започва през 1846 г. с политически стихотворения. От 1848 г. до 1855 г. е в Германия, където се запознава с философията на Л. Фойербах. През 1855 г. публикува романа “Зеленият Хенрих”, носещ автобиографични черти. Цюрих издава сборник с новели “Хора от Зелдвил”, “Седем легенди” (1872 г.), “Цюрихски новели” (1878 г.) и “Изречения” (1881 г.). В “Цюрихски новели” на основата на исторически материал пресъздава картини от бита и обществения живот в Швейцария. Произведенията му от 80-те години са “Изречения” и романа “Мартин Заландер” (1886 г.). Келер умира на 15 юли 1890 г. в Цюрих.

1834 г.
Едгар Дега - френски живописец, график и скулптор. Картините му са със строго премерена асиметрична композиция, гъвкав и точен рисунък, с неочаквани ракурси на фигурите, с прецизна характеризация на облика и поведението на моделите. Едгар Дега умира на 27 септември 1917 г. в Париж.

1867 г.
Андре Лаланд - френски философ, привърженик и защитник на ирационализма. Член е на Академията за морални и политехнически науки. От 1904 г. е професор в Сорбоната. Лаланд е един от инициаторите за създаване на Френското философско дружество. Автор е на трудове по философия на науката, етика и логика. Съставя "Технически и критически философски речник" (1926 г. ). Андре Лаланд умира на 15 ноември 1963 г. в Аниер.

1875 г.
Харалампи Константинов Тачев - български художник и декоратор. Завършва с първия випуск на Държавното рисувално училище в София през 1902 г. при Иван Мърквичка и Р. Улрих. Константинов е един от основателите и пръв председател на дружество “Съвременно изкуство”. От 1910 г. е професор в Държавното художествено индустриално училище. Оформител на българските павилиони на 9 международни изложения. По негови проекти са изработени фасадите и вътрешната украса на много обществени сгради. Прави илюстрации, календари, разработва проекти за дипломи, марки, монети. Харалампи Константинов е художник на гербовете на София и Габрово. Изработва голям брой адреси - до цар Фердинанд I, до султан Мехмед V, до цар Николай II, до кайзер Вилхелм II и др. Негови декоративни творби се съхраняват в Пловдивския и Софийския музеи. Умира на 13 април 1944 г. в София.

1893 г.
Владимир Владимирович Маяковски - руски поет и драматург. Учи в Кутаиската гимназия. През 1906 г. се премества в Москва. След 1908 г. се занимава с революционна дейност, встъпва в РСДРП (б). Слушател е в Строгановското художествено-промишлено училище. През 1908 и 1909 г. е арестуван е за противодържавна дейност. От 1911 г. учи рисуване в Московското художествено училище, а през 1912 г. отпечатва първите си стихотворения - “Нощ” и “Утро”. От 1912 г. се включва в движението на футуристите. Пише теоретични статии. След 1915 г. се отделя от футуристите с т. нар. “Поезия на площадите и улиците”. Характерните черти на ранното му творчество са отразени в трагедията “Владимир Маяковски”, издадена през 1914 г. Социално-революционни мотиви се откриват в поемите, които пише до 1917 г. Това са “Война и мир”, “Човек” и др., както и в неговата лирика и сатири “Облак в гащи” от 1915 г. През 1915 г. се запознава с М. Горки. Приема идеите на Октомврийската революция - “Наш марш” (1918 г.), “Ода за революцията” (1918 г.), “Ляв марш” (1919 г.). През 1918 г. поставя първата съветска пиеса “Мистерия Буф”. От 1919 до 1921 г. работи в РОСТА (Руска телеграфна агенция) като поет и художник. Автор е на “Прозорците на РОСТА”, “Съветска азбука”, “БОВ”. В поемата “150 000 000” (1920 г.) се опира на традициите на руски народен епос. Редактор е на футуристическите в-к “Изкуство на комуната” в периода 1918-1919 г. и сп. “ЛЕФ” от 1923 до 1925 г. Излиза от “ЛЕФ” през 1925 г., а списанието прекратява съществуването си. През 1924 г. по повод смъртта на руския диктатор създава поемата “В. Ленин”. От 1920 до 1929 г. пътува в Германия, Франция, Испания, Чехословакия, Полша, Куба, Мексико и САЩ. Отразява някои от наблюденията си в книгата “Моето откриване на Америка”, стихотворенията “Небостъргач в разрез” (1925 г.), поемата “Стихове за съветския паспорт” (1930 г.) и др. През 20-те години създава пиесите - “Дървеница”, “Баня”; поемите - “Хубаво!”, “С цял глас”, “Обичам” и др. Пише политическа публицистика в стихове и проза, статии по литературни въпроси. Реформатор е на поетическия език. Владимир Маяковски умира на 14 април 1930 г. в Москва.

1894 г.
Александър Яковлевич Хинчин - руски математик, от 1939 г. е чл. кор. на АН на СССР. Завършва Московския университет през 1916 г., където става професор през 1922 г. Работи в областта на теорията на функциите, теорията на числата и теорията на вероятностите. Методите и резултатите от теорията на вероятностите на Хинчин широко се използват в математическия апарат на статистическата физика и статистическата радиотехника. Разработва математически методи на теорията на масовото обслужване. Умира на 18 ноември 1959 г. в Москва.

1896 г.
Арч***д Джоузеф Кронин - писател. Кронин е автор на романите “Замъкът на Броуди” (1931 г.), “Звездите гледат надолу” (1935 г.), “Цитаделата” (1937 г.), “Паметник на кръстоносеца” (1956 г.), “Северният свят” (1958 г.); пиесата “Юпитер се смее” през 1940 г. и др. Умира на 6 януари 1981 г. в Монтрьо, Швейцария.

1919 г.
Нисим (Нико) Мойсей Яхиел - български философ и социолог, академик. Като член на РМС Яхиел е отговорник за работата с еврейските групи в Сестримо, Ловеч и Лом. Член е на БКП от февруари 1944 г. През 1954 г. Яхиел завършва философия в СУ ”Св.Климент Охридски”. Специализира в Москва и Париж. Завежда Секцията по социология на науката и технически прогрес в Института по социология на БАН. В периода от 1950 до 1960 г. е преподавател е във ВПШ при ЦК на БКП. Нисим Яхиел е политически съветник на Т. Живков. От 1982 до 1988 г. е председател на Българската социологическа асоциация. Той е главен редактор е на списание “Социологически проблеми” (1979-1983 г.). Член-кореспондент на БАН (1979 г.); академик (1984 г.). Член е на Изследователския комитет по социология на науката, на Съвета на международните социологическа асоциация, на директорския съвет на Европейския координационен център за изследвания и документация на социалните науки. В трудовете си разглежда теоретически проблеми на общата социология и социологията на науката, социалистическото строителство и социалната промяна в НРБ, проблема за взаимодействието между социалното и когнитивното в научното познание, за научно-техническата революция. Автор е на трудовете “Градът и селото” (1965 г.), “Управление, моделиране, прогнозиране на науката” (1970 г., в съавторство), “Социология и наука” (1975 г.), “Социология на науката” (1975 г.), “По пътя на голямата наука” (1976 г., в съавторство), “Социология и социална практика” (1982 г.), “Социология и социална промяна” (1988 г.), “Тодор Живков и личната власт” (1997 г.). Нисим Яхиел умира на 19 юли 2001 г. в София.

1926 г.
Атанас Петров Мандаджиев - писател. Мандаджиев следва право в СУ ”Св.Климент Охридски” от 1947 до 1949 г. Той е бивш национален състезател по баскетбол. Работи като редактор в сп. “Физкултура и спорт” до 1958 г., редактор е във в-к “Нар. спорт” (1964-1968 г.), “Литературен фронт” (1969-1972 г.). От 1974 г. работи в Министерски съвет. От 1989 г. е председател на клуба “Криминална литература” при СБП и AIEP. Творчеството му е ориентирано към съвременната, младежка тематика. Пише романи, повести, разкази, очерци, пътеписи. Автор е на съчиненията “Решаващият удар” (1957 г.), “Старт към живота” (1958 г.), “Отровният шип” (1959 г.), “Когато денят е къс” (1963 г.), “Сектор Б” (1964 г.), “На всяка цена” (1966 г.), “Белият цвят на рибите” (1968 г.), “Вълчи капан” (1969 г.), “Отмъщението” (1971 г.), “Нападателят” (1972 г.), “Ново разписание” (1975 г.), “Бягство” (1978 г.), “Похитителката” (1981 г.), “Неподправени диалози. Публицистика” (1982 г.), “Сладко от зелени сливи” (1983 г.), “Зелената стена” (1983 г.), “Черен лист над пепелника” (1984 г.), “Когато самолетите не излитат” (1985 г.), “Баш майстора” (1986 г.), “Маестрото” (1986 г.), “Резервният играч” (1990 г.) и др. Умира на 1 септември 2000 г. в София.

1929 г.
Кирил Миленков - български лекар, психиатър. Завършва медицина през 1953 г. Професионалната му кариера е свързана с Научния институт по неврология и психиатрия в София. Специализира клинична психиатрия, атипични психози в Берлин, епидемиологична психиатрия в Варшава, биостатистика в Прага, медицинска педагогика в София. Автор е на повече от 250 научни публикации на български, немски, английски, португалски и руски език; на повече от 130 научни доклада на медицински форуми в България, Германия, Англия, Швеция, Холандия, Италия, Гърция, Русия, Югославия, Унгария и др. Лектор в авторитетната берлинска болница “Шарите”. Почетен председател на българското сдружение “Частна психиатрия”.

1940 г.
Иван Ангелов Божилов - български историк, медиевист и византолог, д-р на историческите науки, професор; ръководител на секция "Средновековие" в Институт по история при БАН. Някои от по-важните му съчинения са: "Анонимът на Хазе" (1979 г.), "Цар Симеон Велики (893-927 г.): Златният Век на средновековна България" (1983 г.), "Фамилията на Асеневци (1186-1460 г.). Генеалогия и просопография" (198 г.), "Жофроа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол", "Българите във Византийската империя" (1995 г.), "Седем етюда върху средновековна България" (1995 г.), "Българите във Византийската империя" (1995 г.), "Културата на средновековна България" (199 г.) и др. Участва в колектива на многотомната "История на България", съавтор е в "Кратка история на Добруджа" (1986 г.), "Българските манастири" (1997 г.; в съавторство с Н. Тулешков и Л. Прашков) и др.


НА 19 ЮЛИ УМИРАТ:

1374 г.
Франческо Петрарка - италиански поет и хуманист, историк, археолог. Той открива "Ораторската институция" на Квинтилиан и част от кореспонденцията на Цицерон. Петрарка е един от първите големи хуманисти на Ренесанса. Натоварван е от папата с различни дипломатически мисии. Оставя много съчинения на латински език (поеми, философски трактати и др.) и обемиста кореспонденция. Славата му е изградена предимно на неговите стихове на италиански народен език, наречени "Рими" (сонети, канцони и др.), посветени на красивата Лаура де Новес.

1877 г.
Павел Петрович Калитин - руски офицер подполковник. През 1865 г. Калитин завършва Павловското военно училище. Участва в Руско-турската война (1877-1878 г.). Командир е на пехотния конвой на главнокомандващия Дунавската армия, а след реорганизацията му - на 3-та дружина от Българското опълчение. Дружината му е в състава на Предния отряд на ген. Й. В. Гурко и участва в боя при Стара Загора. Калитин загива геройски при защитата на Самарското знаме. В знак на признателност от 1906 г. село Джуранли, Хасковска област, носи името му – Калитиново.

1937 г.
Стефан Георгиев Попов - български офицер, генерал-майор. През 1892 г. завършва Военното училище в София, а през 1901 г. Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург. Служи в пехотата, след което е старши адютант в 5-та пехотна дивизия, участва с нея в Балканската война. През I световна война в периода 1916-1918 г. е началник-щаб на 3-та армия, която воюва срещу Румъния. Впоследствие е началник-щаб на 1-ва армия (август-септември 1918 г.). Уволнява се от армията през 1919 г. като помощник-началник щаб на войската.

1945 г.
Хенрих Вьолфлин – швейцарски изкуствовед. Вьолфлин е професор в университетите в Базел (от 1893 г.), Берлин (от 1901 г.), Мюнхен (от 1912 г.) и Цюрих (от 1924 г.). Изследва "психологията на епохата", като анализира художествения стил ("Ренесанс" и "Барок", 1888 г.; "Класическото изкуство", 1899 г.). В по-късните си работи ("Основни понятия на история на изкуствата", 1915 г.; "Италия и немското чувство за форма", 1931 г.) под влияние на неокантианството ограничава задачите на анализа, като го заменя със система от абстрактни формални категории, свеждайки към тях характеристиката на изкуства от различни епохи и народи.

1947 г.
Макс Десуар - германски философ, естетик, медик и психолог. Десуар учи при Дилтай и Брентано. От 1897 до 1935 г. е професор в Берлинския университет. Основоположник е на общото изкуствознание, основател и редактор на "Списание по естетика и общо изкуствознание" (1908 г.), основател е на Дружество по естетика и общо изкуствознание (1909 г.), организатор е на I Международен конгрес по естетика (Берлин, 1913 г.). През 1935 г. нацистите го лишават от всички длъжности. След края на войната е назначен е като преподавател в институт във Франкфурт на Майн.

1954 г.
Ханес Майер - швейцарски архитект. От 1928 до 1930 г. Майер е директор на “Баухаус”. В периода 1909-1912 г. следва във Висшето техническо училище в Берлин. През 10-20-те години на ХХ в. живее в Германия. Близък е на групата “Стил” и на идеите на Льо Корбюзие. През 1930-1936 г. живее в СССР, а в периода 1939-1949 г. - в Мексико. Майер е активен пропагандист на принципите на функционализма. Стреми се към аналитически точни конструкции, които логично следват системата на функционалните процеси (неосъществен проект на Двореца на Лигата на нациите, съвместно с Х. Витвер, 1926-1927 г.; профсъюзното училище в Бернау, близо до Берлин, 1928-1930 г.). Негови са проектите на селището Фрайдорф, близо до Базел (1919-1921 г.), неосъществен проект на гр. Нижнекурилск (1932 г.).

1995 г.
Димитър Методиев – поет. От 1941 до 1944 г. той следва агрономство в СУ ”Св.Климент Охридски”. Членува в РМС. Участва в Отечествената война. Кмет е на Белово (1946-1947 г.) и е директор на фабрика “Родопи” (1947-1948 г.). Следва журналистика в Уралския институт “М. Горки” в Свердловск от 1948 до 1950 г.. Завършва Московския литературен институт “М. Горки” през 1953 г. Работи като редактор в редица издания. Член е на ЦК на БКП от 1976 г. Член е на СБП. Носител е на украинската литературен награда “Максим Рилски” (1974 г.) и на международната награда “Солензара” (1982 г., Франция). Димитър Методиев е автор на съчиненията - “На щурм” (1945 г.), “Димитровско племе” (роман в стихове, 1951 г.), “Страна на мечтите” (поема, 1956 г.), “Шумят тополите” (1958 г.), “Така ще си умра” (1961 г.), “Затварянето на кръга” (1967 г.), “Великото преселение” (1970 г.), “И всичко пак ще се повтаря” (1975 г.), “В часа на есенната яснота” (1977 г.), “Монолози по пътя” (1979 г.), “И мирис сладък…” (1980 г.), “Песен за генералната линия” (1981 г.), “Душата ми е пълна с теб” (1984 г.), “Антология Манускрипта” (1985 г.), “Реките, от които пих вода” (1985 г.), “Лиричен дневник” (1988 г.).


 


Сходни връзки

КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 9.39 секунди