изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Albena - Oasis for holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2017-01-23 @ 16:45 EET
КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА    
КалендарКАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА:  1799 г. Франция първа в света въвежда метричната система  1877 г. Руските войски превземат Плевен. 1947 г.  VІ Велико Народно събрание отново избира Георги Димитров за министър-председател 1948 г. - Приета е Декларацията за правата на човека. 1981 г. В САЩ е установена мистериозна смъртоносна болест с признаци на епидемия сред хомосексуалистите - СПИН.




2012 г.

Губернаторът на щата Колорадо в САЩ легализира марихуаната.

2011 г.

Министър председател на Перу става министърът на вътрешните работи Оскар Валдес.

2006 г.


На 91-годишна възраст умира бившият чилийски диктатор Аугусто Пиночет.
Генерал Аугусто Пиночет е лидер на военната хунта, която управлява Чили от 1973 до 1990 г., като идването му на власт става след преврат, довел до свалянето президента Салвадор Алиенде. Пиночет е роден на 25 ноември 1915 г. във Валпарисо в семейството на бретонски имигранти. Завършва военно училище през 1937 г.
Завзема властта чрез преврата от 11 септември 1973 г., като сваля демократично избрания президент социалист Салвадор Алиенде, за когото се смята, че се е самоубил малко преди да бъде арестуван от привържениците на Пиночет.
След преврата властта е поета от военна хунта, в която членуват главнокомандващите отделни родове войски и полицията. Пиночет бързо консолидира политическата власт в свои ръце, като първоначално се обявява за председател на хунтата, а по-късно на 27 юни 1974 г. бива провъзгласен за президент.
За разлика от повечето други държави в Южна Америка, преди преврата Чили има дълга история на демократично управление, като намесата на армията в политиката е ограничена.

2006 г.

Умира Цветан Владовски (Чочо) – български певец и музикант.
Цветан Владовски - Чочо е роден на 20 март 1956 г. в София. През 1974 г. е вокалист на първата формация "Диана експрес". Работи още с група "Сребърните гривни", както и със "Синьобелите". От 1979 г. до 1984 г. е вокал на "Тангра", след което работи самостоятелно.
Чочо Владовски пее с Лили Иванова, с която създават и звукозаписно студио. Той продуцира и албума й "Хазарт".
Цветан Владовски печели няколко награди “Златния Орфей”. Издава албумите: “Цветан Владовски” (1986 г.) и “ Богатство” (1996 г.).
Умира на 50-годишна възраст след тежко боледуване.

2006 г.

10 декември е ден на национален траур в памет на загиналите при катастрофата в Бяла 18 души.
В Бяла на 9 декември погребват 13 жертви на катастрофата, на 10-ти – още пет.
Национален траур в България се обявява от Министерски съвет. Според Протокола, където има българско знаме на открито, то да бъде свалено наполовина. Ако има планирани тържества предварително, те трябва да се отменят. Ако това е невъзможно, се препоръчва минута мълчание.
8 април 2004 г. е обявен за ден на национален траур в памет на 12-те загинали деца от Свищов при катастрофата в река Лим.
На 6 април 2004 г. в Свищов и в Смолян, а също в Приеполе и Биело поле в Сърбия и Черна гора е обявен траур в памет на загиналите деца в река Лим. Първоначално правителството не обявява национален траур, като обяснява, че такъв се обявява, ако става въпрос за военни, държавни служители, хора, натоварени с мисия от държавата, или когато става въпрос за природно бедствие.
30 декември 2003 г. е обявен за ден за национален траур.
В деня на национален траур в памет на загиналите в Кербала български войни всички национални знамена се спуснат на половин носещо тяло. Решението за обявяване на 30 декември за ден на национален траур е обявено от правителството на 28 декември. Спускането на българския флаг на половин пилон става според чл.22 на Закона за държавния печат и националното знаме на Република България.
На 30 декември се отменят и ограничат масовите и развлекателни прояви. Ако тържеството, юбилеят или церемонията не могат да се прехвърлят за друга дата, трагичният повод се отбелязва в рамките на проявата с едноминутно мълчание или слово в памет на загиналите.
На 27 декември 2003 г. първи базов лагер "Индия" в Кербала е атакуван. Кола-цистерна пробива загражденията и се взривява. В резултат на експлозията загиват петима български военнослужещи - командир на рота сержант Георги Качорин, младши сержант Антон Петров, командир на отделение, старши сержант Иван Инджов, редник Свилен Киров - мерач, старши-лейтенант Николай Саръев. Други 27 души от нашия контингент са ранени и са настанени в болница.
23 декември 2001 г. е обявен за ден на национален траур.
Два дни по-рано, на 21 декември 2001 г. при нещастен случай в столичната дискотека "Индиго" загиват 7 деца между 10 и 15 години, смачкани от тълпата.
В 18.30 ч. около 600 деца напират да влязат в дискотеката . След минути вратите внезапно се отварят, под напора на тълпата 24 деца са смачкани, 7 от тях умират. Причината за смъртта е задушаване. Едно от децата умира на място, четири – по-късно в “Пирогов”, и две – в Първа градска болница.
13 септември 2001 г. е траурен ден за загиналите жертви на атентатите в САЩ.
Терористичното нападение, извършено срещу Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 година, отнема живота на хиляди невинни хора. Под рухналите небостъргачи загиват над 2800 души. Предполага се, че в сградата на Пентагона във Вашингтон загиват още около 800 души. Терористичният атентат е извършен посредством четири отвлечени самолета. Няма оцелели от 226- имата пътници в отвлечените самолети няма. Предполага се, че под развалините на Световния търговски център са погребани над 300 пожарникари и полицаи. Компанията "Морган Стенли", най-големият наемател в центъра, съобщава, че има "ограничена информация" за съдбата на 3500 от служителите си.
2 септември 1997 година е обявен национален траур в памет на загиналите 11 миньора при експлозия в Бобов дол.
Рудник “Иван Русев”на мини “Бобов дол” се свързва с една от най-големите трагедии в България през 1997 година. На 1 септември 1997 г. в рудника избухва газ гризу, които убива единадесет миньори и ранява тежко още 18 техни колеги.
15 август 1995 година е вторият ден на национален траур за 14-те войника от транспортни войски в София.
На 11 август 1995 година при неизяснени и до днес обстоятелства късно вечерта на околовръстното шосе в София катастрофира камион, в който изгарят 14 войници от трудови войски. Впоследствие се установява, че по камиона е стреляно, но така и не се открива от кого и защо.
Войниците са от поделение 58410 на Транспортни войски. Смъртта ги застига на връщане от строителен обект "Манастирски ливади" към базата им в Обеля. Товарният камион ГАЗ 53А, с който се движели, се удари в трактор Т-150, собственост на "Агромеханизация" ЕООД, село Белчин, Софийско, и се запалва.
Впоследствие експертите установяват, че газката с войниците се е движела с около 60 км/ч, а тракторът с около 30 км/ч, като относителната скорост при удара между двете машини е била в границите на 80–90 км/ч. След удара избухва пожар, който овъглява почти на място войничетата, като единствен оцелява изхвърчалият от каросерията редник Кръстьо Дунчев, намерен впоследствие в канавката от пристигналите пожарникари.
25 декември 1990 година е траурен ден за загиналите 10 военнослужещи в река Върбица. Край Момчилград талазите на придошлата река Върбица поглъщат екипажите на два танка и няколко бойно-транспортни машини. 10 души са удавени и седем полуживи, са настанени в момчилградската болница.

1999 г.

Русия обявява прекратяване на доставките от природен газ и електроенергия за Украйна.

1999 г.

В писмо до руското правителство един от чеченските военни лидери – Салман Радуев предлага срещу един милион щатски долара да предаде на Русия Шамил Басаев и да изведе чеченските воини от Чечня.

1999 г.

На срещата "на върха" на Европейския съюз в Хелзинки е взето решение от януари 2000 г. още 6 държави, между които и България, да започнат преговори за присъединяване към Съюза.
България установява дипломатически отношения с Европейската Общност през 1988 г. През 1993 г. е подписано Европейското споразумение за асоцииране, което влиза в сила през 1995 г. През декември 1995 г. България подава молба за членство в Европейския съюз. Комисията представя първия си редовен доклад за напредъка на България към членство през ноември 1998 г. Вторият доклад, публикуван през 1999 г., препоръчва започването на преговори. Преговорите за присъединяване на България към ЕС започват на 15 февруари 2000 г. София приключва преговорите на 15 юни 2004 г., което е шест месеца предсрочно.
Европейският съвет в Брюксел на 16 – 17 декември 2004 г. потвърждава приключването на преговорите за присъединяване и декларира, че ЕС се надява да приветства страната като член на Съюза от януари 2007 г.
Европейският парламент дава одобрение за членството на България на 13 април 2005 г. с 522 гласа “за”, 70 гласа “против” и 69 “въздържали се”.
Договорът за присъединяване на България към ЕС е подписан на 25 април 2005 г. в Люксембург. В зависимост от напредъка в изпълнението на изискванията за членство, ЕС декларира, че целта му е да приеме България от 1 януари 2007 г.
Споразумението за присъединяване съдържа възможност за отлагане на членството с една година, ако ЕС прецени, че съществува “сериозен риск” страната да не успее да приложи изискваните реформи.
Редовният доклад на Европейската комисията (ЕК) за 2004 г. посочва реформата в правосъдието и публичната администрация като основни приоритети. България трябва да положи сериозни усилия за изграждането на административен и съдебен капацитет за прилагане на достиженията на правото на Общността (acquis communautaire).
България става пълноправен член на ЕС от 1 януари 2007 г.

1991 г.

На референдум в областта Нагорни Карабах, намираща се между Армения и Азербайджан болшинството от населението гласува за създаването на Нагорно-Карабахска република.
Референдумът за независимост е проведен поради военния конфликт между Армения и Азербайджан за областта, избухнал по-рано същата година.

1990 г.

Започва излъчване първото в Русия независимо радио – “Радио Русия”.

1983 г.

Новозеландски отбор от двадесет души подобрява световен плувен рекорд – за едно денонощие преплават 182,5 км.

1981 г.

В САЩ е установена мистериозна смъртоносна болест с признаци на епидемия сред хомосексуалистите.
Неизвестната до този момент болест се състои от две отделни заболявания – форма на пневмония и кожен рак, открити сред 180 пациенти в 15 щата от юли същата година. До този момент заразата е отнела 75 живота. 92% от откритите до тогава заразени са мъже хомосексуалисти. Констатиран е един смъртен случай със същите симптоми и в Лондон.
Изследвания, проведени от научноизследователски звена в САЩ констатират, че причина за горепосочените симптоми е изключително силно отслабена имунна дейност.
Две години по-късно – 1983 г. заразата, наречена Синдром на придобитата имунна недостатъчност (СПИН) е засегнала 4000 души в САЩ, не само хомосексуалисти и не само мъже. Болестта е открита и сред наркомани и болни, на които е преливана кръв. В същата година е открит и е изолиран вирусът причиняващ болестта, който е наречен Вирус на човешката имуннонедостатъчност – Human Immunodeficiency Virus (HIV).

1977 г.

В Плевен е открита панорамата "Плевенска епопея - 1877 г.". Тя е изградена в парк-музей “Скобелев” в чест на 100-годишнината от освобождението на Плевен.

1976 г.

В Гюргево се провежда среща между Тодор Живков и Николае Чаушеску. Сложено е началото на изграждането на българо-румънско предприятие за производство на тежки машини и съоръжения Русе-Гюргево.
Николае Чаушеску е румънски държавник, общественик, политик. От 1969 г. е генерален секретар на РКП, от 1967 г. е председател на Държавния съвет на СРР, от 1968 г. е върховен главнокомандващ на въоръжените сили. В периода март 1974 г. до декември 1989 г. е президент на СРР . Като ръководител на румънски комунисти и държавник налага и усъвършенства тоталитарната система. Свален е от власт в резултат на преврат, извършен от ръководството на Румънската КП. Заедно със съпругата си Елена е обвинен в кражба на 1 млрд. долара от държавата; двамата са разстреляни. Погребани са в Генчя, Букурещ.

1964 г.

На Жан-Пол Сартър е присъдена Нобеловата награда за литература, но той отказва да я приеме, тъй като е пацифист и не приема откритието на А. Нобел. Жан-Пол Сартър е френски писател, публицист, философ, създател на атеистичния екзистенциализъм и на театъра на ситуациите. Учи в парижкия лицей “Ла Рошел”, следва в “Екол Нормал Супериор”, защитава аспирантура в Сорбоната. Преподава философия в Хавър. Идеологическите му настроения са опит за съвместяване на либералната демокрация с левия радикализъм. Участва във френската Съпротива (1941-1944 г.). Скъсва окончателно с Комунистическата партия през 1956 г. През 1968 г. застава на страната на бунтуващите се младежи. Жан-Пол Сартър е автор на философските трудове: “Въображението”, “Ескизи към теория на емоциите”, “Въображаемото”, “Битие и нищо”; на романите и разказите: “Погнусата”, “Стената”, “Пътищата на свободата” и др.; есетата “Екзистенциализъм и хуманизъм”, “Ситуации”, “Разговори за политиката”. Той пише още литературни биографии, сред които са “Идолът на семейството”, “Бодлер”, “Сен Жьоне, комедиант и мъченик”, както и пиеси- “Мухи”, “При закрити врати”, “Почтената проститутка”, “Мъртъвци без гроб”, “Мръсни ръце”, “Дяволът и дядо Господ”, “Затворниците от Алтона”, “Некрасов”.

1957 г.

Роден е Кирил Емануилов Гоцев – български експерт в областта на мултимедийните и телевизионни технологии. Завършва Технически университет, специалност "Радио, телевизия и електроника". От 1985 г. работи в БНТ като анализатор в "Програмна апаратна"; анализатор в "Субтитрираща апаратна"; видеомонтажист, технолог, зам.-директор на дирекция "Техника". В годините 1993-1994 е директор на дирекция "Техника", след което до 1995 г. е изпълнителен директор. От 1995 г. е преподавател в НБУ. От 1999 г. е директор на техническо изложение "Мултимедийни и телевизионни технологии". От 2001 г. до 2004 г. е генерален директор на БНТ.

1956 г.

От 10 до 11 декември е проведено общо събрание на Българската академия на науките (БАН), на което за председател на академията е преизбран акад. Тодор Павлов.
Тодор Павлов е философ, естетик, литературен критик, политически и държавен деец, академик. Роден е на 14 февруари 1890 г. в Щип. Завършва философия и педагогика в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Работи като учител в Лом, Казанлък, Ихтиман и др. Влиза в редовете на БКП през 1919 г. През 1922 г. е главен редактор на печатния орган на ЦК на БКМС в. "Младеж". В началото на 1924 г. е включен в ръководството на легалната Партия на труда. На Витошката нелегална конференция на БКП 1924 г. е избран за член на ЦК на партията. За своята дейност многократно е арестуван. В затвора написва книгите: "Очерки по материалистическата философия" и "Диалектическият материализъм и теорията на образите". Участва в редактирането на в. "РЛФ" (1929–1934 г.). През 1932 г. заминава за СССР. От 1932 г. до 1936 г. е професор по диалектически материализъм в Института за червена професура в Москва. Декан е на Философския факултет на Института по история, философия и литература в Москва. По това време написва труда си "Теория на отражението". Завръща се в България през 1936 г. и се отдава на научна и публицистична дейност. След 9 септември 1944 г. до 1946 г. е включен в Регентството. През 1947 г.– 1954 г. и 1962 г.– 1971 г. е член на Президиума на Народното събрание. Дългогодишен председател е на Българската академия на науките и неин почетен председател. През 1947 г.– 1952 г. и 1960 г.– 1977 г. е директор на Института по философия при Българската академия на науките. В периода 1948 г.- 1952 г. завежда катедра по диалектически материализъм в Историко-филологическия факултет на Софийски университет "Св. Климент Охридски". Основава и става главен редактор на сп. "Философска мисъл". Издава книгите "На литературни и философски теми", "Обща теория на изкуството. Основни въпроси на естетиката", "Против объркването на понятията", "Материализмът и другите философски учения", "Информация, отражение, творчество", "Диалектическата материалистическа философия и частните науки" и др. Научното му творчество обхваща различни области: философия, изкуство, естетика, литературна критика и др.

1948 г.

В Сеул се подписва споразумение за оказване на помощ на Южна Корея от страна на САЩ.

1948 г.

Приета е Декларацията за правата на човека.
Всеобщата декларация за правата на човека е основен документ, отнасящ се до човешките права и тяхната международна защита. Приет е от Общото събрание на ООН на 10 Декември 1948 г. Принципите на Всеобщата декларация за правата на човека са разработени и конкретизирани основно в 2 пакта: Международен пакт за икономическите, социалните и културните права и Международен пакт за гражданските и политически права, приети през 1966 г. и влезли в сила през 1976 г.

1947 г.

VІ Велико Народно събрание отново избира Георги Димитров за министър-председател и му възлага да състави четвъртото по ред правителство на Отечествения фронт.
Георги Михайлов Димитров е български политически деец, един от ръководителите на международното комунистическо движение. Роден на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. Член е на БРСДП от 1902 г., а от 1909 г. е член на ЦК. От 1919 г. е член на БКП. Един от ръководителите на Септемврийския селски бунт 1923 г. (емигриран след потушаването му). Георги Димитров е обвиняем в Лайпцигския процес през 1933 г. по повод подпалването на Райхстага. От 1934 г. до 1945 г. е в СССР. Инициатор е за създаването на Отечествен фронт в България (юли, 1942 г.) и негов ръководител. Между 1937 г. и 1945 г. е депутат във ВС на СССР, а от 1946 г. е министър-председател на България. От 1948 г. Георги Димитров е генерален секретар на ЦК на БКП. Умира на 2 юли 1949 г. в Борвиха, близо до Москва. След смъртта му е поставен в мавзолей в София. През юли 1990 г. мавзолея е разрушен и той е препогребан в Софийските централни гробища.

1945 г.

САЩ дават съгласието си за изграждане в Ню Йорк на централата на ООН.

1944 г.

В Москва е подписан съветско-френски договор за сътрудничество.

1941 г.

В хода на Втората световна война в Южнокитайско море японската авиация унищожава два британски кораба, загиват почти 800 моряци.

1941 г.

По време на Втората световна война Японските войски завладяват остров Гуам.
Гуам е остров в западната част на Тихия океан, най-големият от групата на Марианските острови; територия е на САЩ. Площта на острова е 535 кв. км., а броят на населението е 106 000 жители, от които около 20 000 американци. Официален език е английски.
По време на II св. война е окупиран от Япония (1941-1944 г.). След II св. война е база на флота и ВВС на САЩ в Тихия океан. Има няколко големи военни бази на САЩ: Апра, Агания, Андерсън.

1921 г.

В Русия са върнати на собствениците им частните предприятия с численост на работниците до десет души, които са били национализирани.

1920 г.

Роден е Станко Тодоров (С. Т. Георгиев) - български политик. Като войник участва в изграждането на нелегални ремсови групи в армията; разкрит и минава в нелегалност (1943 г.); осъден е задочно на смърт. Член е на Щаба на бойните групи в София. Задържан в Дирекция на полицията; по време на бомбардировките над София успява да избяга (март 1943 г.). Активно участва в подготовката и реализацията на Деветосептемврийския преврат. След 1944 г. заема ръководни постове в структурите на БКП. В периода 1952 – 1957 г. е министър на земеделието.В периода 1954-1990 г. е народен представител. Няколко години е секретар (1957-1959 г., 1966-1971 г.) на ЦК на БКП; член е на Политбюро (1961-1988 г.). В периода 1959 – 1966 г. е зам.-председател, в периода 1971-1981 г. е председател на МС на НРБ. Председател на VIII и IX НС. През 1990 г. подава оставка. Член е на Висшия партиен съвет на БСП (от 1990 г.).Умира на 17 декември 1996 г. в София.

1906 г.

Убит е Даме Груев, деец на македоно-одринското революционно движение.
Дамян (Даме) Йованов Груев е деец на македоно-одринското революционно движение. Роден е през месец януари 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Учи в родното си село, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и Висшето училище в Белград. През 1889 г. постъпва във Висшето педагогическо училище в София (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски"), но през 1891 г. е изключен от него и става учител в родния си край. През лятото на 1893 г. се премества в Солун, където работи като коректор в българската печатница на К. Самарджиев. По негова инициатива на 23 октомври същата година се полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), на която става фактическият ръководител. Веднага след това разгръща активна дейност за изграждане на нейната мрежа в Щипско, Охридско, Битолско и др. краища на Македония. Голям успех за него е привличането в организацията на Гоце Делчев, който скоро след това се издига до всепризнат вожд на организацията. Дейността му не остава скрита за турските власти и през 1898 г. е интерниран в Битоля. През 1899–1900 г. е назначен от Екзархията за учител в българската гимназия в същия град, което му позволява да разгърне активна организационна дейност. През август 1900 г. отново е арестуван, а през пролетта на 1902 г. е заточен в крепостта Подрумкале, Мала Азия. Освободен през пролетта на 1903 г., незабавно се среща с Гоце Делчев и двамата полагат големи усилия за временно отлагане на насроченото от Солунския конгрес на ВМОРО въстание в Македония и за превръщането му от повсеместно в четническо. Понася тежко убийството на Гоце Делчев (април 1903 г.) и след неговата гибел поема изцяло върху себе си цялостната подготовка на въстанието. На Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (лятото на 1903 г.) е избран за член на Главния щаб на въстанието. Той определя и датата на избухването на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). По време на въстанието участва в сражения с турските войски и търси съдействие от българското правителство за оказване на помощ на въстаниците. След неуспеха на въстанието не напуска Македония и продължава участието си в живота на ВМОРО. Председателства Прилепския подвижен конгрес на Битолския революционен окръг (1904 г.) и полага големи грижи за възстановяване и укрепване на организационната мрежа. На Рилския конгрес на ВМОРО (1905 г.) отново е избран за чл. на Централния комитет на организацията. През лятото на 1906 г. се завръща в Македония и с малка чета обхожда различните й краища. През дек. същата година попада на турска потеря край с. Русиново, Малешевско, и пада убит в завързалата се престрелка.

1901 г.

Връчени са първите Нобелови награди. Техни носители стават физикът Вилхелм Рьонтген (Германия), химикът Якоб Вант-Гоф (Холандия), микробиологът Емил Беринг (Германия), писателят Франсуа Сюли-Прюдом (Франция), а наградата за мир си поделят французинът Фредерик Паси и швейцарецът Жан Анри Дюнан.
Нобеловите награди са ежегодни международни награди за физика, химия, физиология и медицина, литература, икономика и за принос към движението за мир. Според завещанието на Алфред Нобел приходите от продажбата на имуществото му трябва да се разделят на 5 равни части. Условието му е да се награждават само приживе, хора с най-голям принос към човечеството. На 29 юни 1900 г. се учредява Нобеловата фондация с 4 институции: Кралска шведска академия на науките, Кралски каролински медико-хирургичен институт в Стокхолм, Шведска академия в Стокхолм и Нобеловия комитет в Осло. Към тях се създават Нобелови институти, които подпомагат издирването, проучването и избирането на кандидатите. Най-много трима души могат да поделят Нобелова награда. Документите, събрани с подбора на кандидатите се засекретяват за 50 години. Обявяването на лауреатите е на 21 октомври – рождения ден на Алфред Нобел. Официалното връчване е на 10 декември, денят на неговата смърт. Нобеловата награда се състои от Нобелов златен медал, Нобелов диплом и чек. Първите наградени (1901 г.) са получили по 150 хил. шведски крони ($42 хил.), през 2004 г. чекът е около 1 млн. и 400 хил. щатски долара.

1898 г.

Съгласно договор между САЩ и Испания Куба става независима от Испания.

1896 г.

Умира Алфред Бернхард Нобел - шведски химик, изобретател. Собственик на повече от 300 патента в областта на синтеза и производството на взривни вещества.
Алфред Нобел е роден на 21 октомври 1833 г. в Упсала. Завършва Химическия факултет на Санктпетербургския университет. През 1866 г. смесва нитроглицерина с инфузорна пръст и получава динамита. През 1867 г. получава патент за откритието си и организира производството на динамит. През 1887 г. създава бездимния нитроглицеринов барут, наречен балистит. През 1868 г. заедно с баща си получава златния медал "Летерстед" на шведската Академия на науките за използването на нитроглицерина и откриването на динамита. През 1896 г. патентова откритието си "бездимен барут". Депозира в различни държави ок. 350 сертификата, представящи 150 изобретения. Оставя непубликувани новела, роман, а една трагедия публикува в Париж (1895 г.).
Алфред Нобел е член на Кралската шведската академия на науките (1884 г.), на Лондонското кралско дружество и на Дружеството на инж. в Париж. От 1880 г. е рицар на Нордстейерне орден; почетен доктор по философия на университета в Упсала (1893 г.); кавалер на Почетния легион. Умира от мозъчен инсулт в Италия. След няколко дни близките му откриват документ, с който дарява 1,5 млрд. долара (33 млн. швед. крони) за международен награден фонд за висши научни постижения.

1882 г.

Открито е ІІІ Обикновено Народно събрание. Председатели са митрополит Симеон Варненско-Преславски (до 8 септември 1883 г.) и Д. Греков (9 септември - 25 декември 1883 г.).
Обикновеното народно събрание е висш орган на законодателната власт, създаден с Търновската конституция 1879 г. Състои се от представители на народа, избирани пряко, по един на 10 хиляди души, като депутати могат да бъдат лица и от двата пола. Срокът на всяко Обикновено народно събрание е 3 години. След промяната на Конституцията през 1893 г. всеки депутат се избира от 20 хиляди души, а мандатът на Народното събрание е удължен на 5 години. През 1911 г. е направено ново изменение в Конституцията, според което срокът на Обикновено народно събрание е сведен до 4 години.

1880 г.

Обнародван е първият Закон за съдене на министрите, конкретизиращ принципа за министерска отговорност и регламентиращ структурата на Държавния съд.
Държавният съд е непостоянно действаща съдебна институция, създадена със Закона за съдене на министрите от 10 декември 1880 г. на основание член 155 от Търновската конституция. Предложение за съдене на министър или министри може да прави всеки депутат в Народното събрание, но за да се предприеме тази мярка, тя трябва да бъде одобрена и подписана най-малко от 1/4 от народните представители. На санкция от Държавния съд подлежат всички случаи, предвидени в чл. 155. от Търновската конституция – от държавна измяна и предателство до нанасяне на вреди на държавата с цел лична изгода. Предварителното следствие на обвиняемото лице или лица се възлага на особена следствена комисия, състояща се от трима души – един от Върховния касационен съд, който обикновено става председател на комисията, и по един представител, избран измежду апелативните и окръжните съдилища. Членовете на комисията се назначават с височайши указ по предложение на правосъдния министър. След приключване на предварителното следствие делото се препраща до държавния обвинител. При водене на делото Държавния съд се ръководи от общите правила за решаване на углавните дела. Присъдите му са окончателни и не подлежат на обжалване. От 1903 г. насам работата на държавния обвинител се подпомага от няколко негови заместници, а от 1904 г. според височайши указ е внесено допълнение към Закона за съдене на министрите, което ограничава дотогавашната материя. Според това допълнение министрите могат да бъдат съдени само при нарушение на някой член от конституцията, а служебните им нарушения подлежат на углавно и гражданско преследване. Претърпява промени и самият състав на Държавния съд. Първоначално той се състои от председател, 6 съдии и 14 съдебни заседатели, от които 10 действителни и 4 запасни. С промените от 1923 г. съставът на Държавния съд е председател, избран от Народното събрание, и 16 народни съдии, от които 12 действителни и 4 запасни.

1878 г.

Основана e Народната библиотека в София (сега Народна библиотека "Св. Св. Кирил и Методий").
Предложение за нейното учредяване е внесено в Градския съвет на 4 април 1878 г. На 28 ноември 1878 г. е избрана временна библиотечна комисия, която би се наела да уреди и отвори библиотеката "според съществующий нейн Устав". Тази дата (по нов стил 10 Декември 1878 г.) се приема за рождена дата на Народната библиотека.
Под името Софийска публична библиотека е открита за читатели на 15 януари 1879 г. Първоначалният й фонд е образуван от дарения. Днес Народната библиотека е най-голямата универсална библиотека в България. Съхранява ценни ръкописи (Х-ХІХ в.), старопечатни български книги, редки архивни материали. Води значителен международен книгообмен.
На 5 юни 1879 г. по предложение на Марин Дринов, председател на библиотечната комисия и управляващ отдел Просвещение, Софийската публична библиотека получава статут на държавно учреждение под названието Българска народна библиотека. На 22 февруари 1897 г. е приет внесеният от Константин Величков Закон за депозирането на печатни произведения в народните библиотеки. Три години по-късно Българската народна библиотека получава собствено здание - откупения за целта Граждански клуб на ул. "Г. С. Раковски" 131. През 1924 г. се открива Архивен отдел към Народната библиотека, в който се влива основаният през 1904 г. Архив на Възраждането. През 1939 г. започва строеж на нова сграда на Народната библиотека на мястото на царския манеж. Пет години по-късно по време на бомбардировките са разрушени старата и новата сграда на библиотеката. На 26 април 1946 г. в Държавен вестник е публикуван Закон за сключване на заем за доизграждането на Народната библиотека в София. На 16 декември 1953 г. тържествено се открива новата сграда на Народната библиотека. През 1963 г. Народната библиотека "Васил Коларов" се преименува в Народна библиотека "Кирил и Методий". През 1970 г. е приета Наредба за задачите и устройството на Народната библиотека, а четири години по-късно е приет Правилник за организацията на научноизследователската работа в Народната библиотека. През 1991 г. започва преустройството на филиала на Народната библиотека в кв. Изгрев. На 11 август 1994 г. Народната библиотека е обявена за културен институт с национално значение, пет години след което излиза Законът за закрила на културата, по смисъла на който Библиотеката е институт с национално значение. През 2000 г. излиза новият Закон за задължителното депозиране на печатни и други видове публикации.

1877 г.

В хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) след тримесечна обсада Руските войски превземат Плевен.
Битката за Плевен е решаваща за цялата война, тъй като от победата в това сражение зависи дали руските войски ще продължат по-нататъшното си настъпление в пределите на Османската империя.
С падането на Плевен във войната настъпва прелом в полза на Русия.
Рано сутринта на 10 декември 1877 г. части на Плевенския гарнизон предприемат опит да преминат през р. Вит (в района между селата Долни Дъбник и Долна Митрополия). С помощта на навреме пристигнали подкрепления турските части са отблъснати и около 14 ч. Осман паша приема предложената му безусловна капитулация и командваната от него 43 000-на армия попада в плен.
Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвиква се от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.), с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание (1875 г.), Априлското въстание (1876 г.) в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).

1871 г.

В Цариград се провеждат нови преговори между българските представители и Патриаршията по въпроса за границите на Екзархията, които завършват, без да бъде постигнато съгласие.
Българската екзархия е Върховна национална организация на Българската православна църква. Тя е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г., когато е издигната в Българска патриаршия. До освобождението на България от османско присъствие обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX в.). Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим I е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор – 1878 г. остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война – 1912-1913 г. влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война – 1913 г. екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от Светия синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия.

1868 г.

Влиза в действие първият в света уличен светофар, издигнат недалеч от площада на парламента в Лондон.

1857 г.

Франция официално обявява намерението си да помогне на кралство Пиемонт във Австро-итало-френската война (1859 г.).
Австро-итало-френската война (1859 г.) е война на кралство Пиемонт и Франция срещу Австрия. Пиемонт води национално- освободителна война за обединение на Италия; Франция се стреми да отслаби позициите на Австрия в района, да укрепи позициите си в Северна Италия и да присъедини към територията си Савоя и Ница. Австрия иска да попречи на образуването на единна италианска държава. В сраженията при Маджента и Солферино пиемонтско-френските войски разбиват австрийската армия. Според Цюрихския договор (1859 г.) Австрия предава Ломбардия на Пиемонт, а Франция съгласно Торинския договор (1860 г.) получава Савоя и Ница, принадлежащи дотогава на Пиемонт.

1848 г.

Във Франция се провеждат президентски избори, които са спечелени от кандидата на монархистите Луи Наполеон Бонапарт (племенник на Наполеон I).
През 1848 г. във Франция избухва буржоазнодемократична революция, която унищожава монархията в страната и довежда до създаването на Втората република. Скоро след началото на революцията монархическото управление е свалено, във Франция се провеждат парламентарни избори, спечелени от републиканците, приета е конституция и са проведени президентски избори.

1845 г.

Първите пневматични гуми са патентовани от английския инженер Робърт Томпсън.

1830 г.

Родена е Емили Елизабет Дикинсън – американска поетеса, публикува приживе анонимно само 8 от 2 000 стихотворения. Първата й посмъртно издадена книга е "Стихотворения" (1890 г). Умира на 15 май 1886 г.

1817 г.

Мисисипи става двадесетият щат на САЩ.

1799 г.

Франция става първата страна в света, която въвежда метричната система. Тя представлява система единици, основана на метъра и килограма. Съдържа десетични кратни и дробни единици. Съвременната й форма е Международната система единици.

1768 г.

В Англия е основана Кралската академия на науките.

1520 г.

Мартин Лутер публично изгаря папската була, с която е обявено отлъчването му от Църквата.
Мартин Лутер е германски философ, теолог, родоначалник на Реформацията в Германия, основател на протестантизма (лутеранството). Роден е на 10 ноември 1483 г. От 1512 г. е професор по философия и теология във Витенбергския университет. Повлиян от хуманистите и от чешкия реформатор Ян Хус, решава, че е необходима реформа в Католическата църква. На 31 октомври 1517 г. излага във Витенберг своите 95 тезиса срещу злоупотребите и търговията с папски индулгенции. Провъзгласява идеята за спасение на хората с помощта на вярата, като отхвърля посредничеството на Църквата и духовенството между хората и Бога. Обявява за най-висш религиозен авторитет Светото писание. На Вормския райхстаг (1521 г.) категорично отказва да се отрече от учението си. Последните години от живота си посвещава на пасторска дейност. Преводът на Библията и литературните трудове на Лутер имат голямо значение за развитието на литературния немски език и немската литература. Автор е на "Послание до германското дворянство", на памфлета "За Вавилонския плен на Църквата", на трактата "За свободата на християните", "Срещу булата на Антихриста" и др.Умира на 18 февруари 1546 г. в Айслебен, Саксония.
Агенция “Фокус”
 


Сходни връзки

КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2017 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0,06 секунди