изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-11-17 @ 21:27 EET
КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА    
КалендарКАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА:  1205 - Цар Калоян нанася катастрофално поражение на кръстоносците в битката при Одрин 1876 - От 14 до 16 април се провежда Оборищенското събрание 1912 - Потъва "Титаник" 1916 - Това е първият ден от април с.г. след като от 24:00 ч на 31 март България преминава от Юлианския към Григорианския календар и вместо 1 април настъпва 14 април. 1928 - На 14 и 18 април са регистрирани силни земетресения в Южна България с епицентър край Чирпан, разрушенията засягат около 20 % от територията на страната.

1994 г.

 

България се споразумява с Парижкия клуб за разсрочване на дълга от 1 300 000 000 щатски долара за 11 години.

Парижкият клуб е обединение на банки-кредитори от западните страни, което се занимава с въпросите по регулиране външните задължения на държавите.
 
 

 

 
 1994 г.

 

В Скопие българският министър на просветата Марко Тодоров не подписва двустранните споразумения поради несъгласие с формулировката за македонския език.
 
 

 

 
 1994 г.

 

Изтребител на САЩ сваля в Ирак два “приятелски” вертолета, който първоначално възприема като вражески. Загиват 26 души.
 
 

 

 
 1992 г.


Учредява се Социалдемократическа партия (СДП) от бивши членове на Българската социалдемократическа партия (БСДП), недоволни от политиката на нейното ръководство. Регистрира се в края на май същата година с председател Иван Куртев. Други по-видни дейци на Социалдемократическа партия (СДП) са Иван Анев (до 1993 г.), Иван Пушкаров (до 1993 г.), Руслан Семерджиев (до 1993 г.), Крум Славов и др. На 28 юни 1997 г. за председател на Социалдемократическа партия (СДП) е избран Благой Димитров. Сега неин председател е Крум Славов.
 
 

 

 
 1991 г.

 

От Музея на Ван Гог са откраднати 20 картини на стойност 500 млн. долара.
 
 

 

 
 1988 г.

 

Съюзът на съветските социалистически републики (СССР) подписва споразумение, с което поема ангажимента да изтегли войските си от Афганистан.

Пактът, създаден в преговори между СССР, САЩ, Пакистан и Афганистан е подписан в церемония на ООН в швейцарската столица Женева. Този договор слага край на деветгодишната съветска окупация на страната, целяща властта в страната да бъде предоставена на комунистическо правителство, което води борба за държавното управление.

Според подписаното споразумение СССР трябва да се изтегли постепенно в продължение на девет месеца.
 
 

 

 
 1970 г.

 

На борда на американския космически кораб “Аполо 13” избухва експлозия, която причинява една от най-критичните ситуации в американската космическа история – животите на трима космонавти са изложени на много голям риск.

Експлозията избухва в горивните клетки в сервизния модул на космическия кораб 56 часа след излитането. Резултатът от нея е прекъсване на главното електрическо захранване, което предизвиква преустановяване на осигуряването с кислород и вода за космонавтите. След аварията тези жизнено важни вещества се доставят от резервната батерия за спешни случаи на лунарния модул “Аквариус”. В случай, че аварията се е била случила след отделяне на модула с цел кацане на Луната космонавтите са щели да бъдат изправени пред сигурна смърт.

Въпреки че НАСА прави всичко възможно да спаси космонавтите оцеляването им е твърде несигурно. За да бъдат спасени космонавтите се планира и изпълнява високо рискова операция, която е единственото възможно решение. На 17 април 1970 година тричленният екипаж на “Аполо 13” се завръща успешно на земята.
 
 

 

 
 1958 г.

 

В периода 14 – 19 април в ГДР пристига българска делегация начело с Тодор Живков и Антон Югов, която води разговори с първия секретар на ЦК на ГЕСП Валтер Улбрихт и премиера Ото Гротевол. Подписани са консулски договор, спогодба за културно и научно сътрудничество и спогодба в областта на здравеопазването между България и ГДР.
 
 

 

 
 1953 г.

 

Извършен е първия полет на многоцелевия вертолет КА-15.
 
 

 

 
 1945 г.

 

В Устънсупермар, Англия е роден Ричи Блекмор – един от най-известните китаристи в стил хард-рок. Учи класическа китара от 11-годишна възраст. Увлича се от рокмузиката и в края на 50-те години участва в модните по това време скифл-групи. До основаването на "Дийп Пърпъл" свири със "Скрийминг Лорд Съч енд Савиджс" (1960-1967 г.), "Крусейдърс", "Хамбургер фейсис" и др. От 1968 г. до 1975 г. Блекмор е китарист на групата "Дийп Пърпъл". След разпадането й създава "Рейнбоу" (1975 г.), където доразвива идеите си и техническите възможности, формирани в "Дийп Пърпъл". Той е инициаторът за възстановяването на основния състав на " Дийп Пърпъл” през 1984 г.
 
 

 

 
 1945 г.

 

Основана е Московската ботаническа градина.
 
 

 

 
 1941 г.

 

На 13, 14 и 15 април се извършват британски бомбардировки над София без жертви.

България се намесва във Втората световна война (1939–1945 г.) след подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. Тя обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си, а се ограничава само със заемането на някои части от териториите на окупираните от германците страни – Гърция и Югославия. На 22 юни 1941 г. започва хитлеристката агресия срещу СССР, а с нападението на Япония над пристанището Пърл Харбър (7 декември 1941 г.) във войната са въвлечени и САЩ. Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. България е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция тя не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия, чийто резултат са значителни разрушения на жилища и други сгради и човешки жертви.
 
 

 

 
 1941 г.

 

Уинстън Чърчил издава заповед за прекратяване на ежеседмичните отчети за загубите на английския флот като деморализиращи населението.

Уинстън Леонард Спенсър Чърчил е избран в Парламента като депутат от Консервативната партия през 1900 г. Четири години по-късно, по конюнктурни съображения преминава в Либералната партия. Многократно оглавява различни министерства. Той е един от организаторите на Дарданелската операция 1915 г., чийто провал го принуждава да подаде оставка. През 1940–1945 г. е министър-председател на коалиционното правителство. Заради участието на България в Първата световна война 1914–1918 г. и Втората световна война 1939–1945 г. като съюзник на Германия Чърчил заема враждебно отношение спрямо страната ни. Той е инициатор за създаване на съюз на всички антифашистки сили за борба срещу Германия. Заедно с президента Рузвелт сключва договор със СССР за съвместна борба срещу фашизма. По негова идея се сключва договорът “заем-наем” и съюзниците оказват материална помощ на Съветския съюз по време на цялата война. Чърчил взема участие в Техеранската (1943 г.), Кримската (1945 г.) и Потсдамската конференции (1945 г.), които определят следвоенното устройство на света и предоставят Източна Европа на Съветския съюз. В източноевропейските страни е установяван тоталитарни режими. В отговор на политиката на Сталин и издигането на “желязна завеса” по границите на източноевропейските страни в речта си на 5 март 1946 г. в САЩ Чърчил призовава за създаване на военно-политически съюз на САЩ, Великобритания и западноевропейските страни за защита на демокрацията от комунизма. Тази реч се смята за началото на “студената война”.

Чърчил е известен и като писател, публицист и автор на исторически и мемоарни книги. През 1953 г. получава Нобелова награда за литература.
 
 

 

 
 1939 г.


Роден е Миле (Милан) Венков Марковски - български писател. Завършва гимназия в Скопие (1957 г.) и философия в Скопския университет (1962 г.). Работи като главен редактор на вестник “Наш свят” към издателство “Детска радост” - Скопие (1965-1968 г.); зам.-главен редактор на вестник “Септемврийче” (1968-1975 г.). Автор на белетристични творби, предимно за деца и юноши. Негови творби са превеждани на немски и сърбохърватски език Негови съчинения са : “В неделя след обед” (1964 г.), “По детските пътеки” (1965 г.), “Малко за Рамче” (1966 г.), “Тиха дълга нощ” (1968 г.), “Град Приказка” (1969 г.), “Котката и канарчето” (1971 г.), “Гъба под чадър” (1972 г.), “Непресъхнали кандила” (1974 г.), “Пясъчко” (1974 г.), “Приказки от осмия ден” (1975 г.), “Приключенията на една гладка писалка” (1975), “Рамче и слънцето” (1975). Посм. излизат: “Вълшебникът ни очаква” (1976 г.), “Твърдоглаво време” (1985), “Забавните приключения на Весел Мечо” (1986 г.), “Пясъчко” (1989 г.).
 
 

 

 
 1939 г.

 

За първи път е публикуван романът на Джон Стайнбек “Гроздовете на гнева” - най-известното му произведение, считано за класика на XX-ти век.

Джон Стайнбек е роден на 17 февруари 1902 г. в град Салинас, Калифорния в семейство на земеделец от немски произход и учителка с ирландско потекло. През 1919 г. постъпва в Станфордския университет. Известно време служи като моряк на кораб. Първата му книга е “Златната чаша”, която излиза през 1929 г. Автор е на романите: “Небесните пасбища” (1932 г.), “Към един незнаен бог” (1933 г.), “Тортила Флет” (1935 г.), “В неравна борба” (1936 г.), “За мишките и хората” (1937 г.); “Гроздовете на гнева” (1939 г., награден с “Пулицър” за 1940 г.; сборник с разкази “В черната долина” (1938 г.); повестта “Луната залезе” (1942 г.), “Пуснете бомбите” (1942 г.). През 1943 г. заминава като военен кореспондент на вестник “Ню Йорк Хералд Трибюн” за Европа (и в дописките си до този вестник, и в последните си писма за “Нюздей” от 1966 г. за Виетнам той остава в по-голяма степен писател, отколкото журналист). През 1944 г. излиза големият му роман “Улица “Консервна”. В следващите години публикува повестта “Бисерът” (1945 г.), романите “Безпътният автобус” (1947 г.), “На изток от Рая” (1952 г.), “Благодатният четвъртък” (1954 г.), “Краткото царуване на Пипин IV” (1957 г.), сборник с репортажи от II световна война “Имало едно време една война” (1958), романа “Зимата на нашето недоволство” (1961 г.), пътеписа “Пътешествия с Чарли” (1962 г.). Същата година (1962 г.) получава Нобелова награда за литература. Умира на 20 февруари 1968 година в Ню Йорк.
 
 

 

 
 1938 г.

 

На 8, 11 и 14 април се провеждат подготвителни конференции на депутатите за конструиране на правителственото мнозинство съответно в Сливенските минерални бани, в Дряновския манастир и в Долна баня, Ихтиманско, на които участват 96 народни представители.
 
 

 

 
 1929 г.

 

Учредена е Балканската купа по футбол. На първия турнир (1929-1931 г.) България се класира последна.
 
 

 

 
 1928 г.

 

На 14 и 18 април са регистрирани силни земетресения в Южна България с епицентър край Чирпан. Разрушенията засягат около 20 % от територията на страната. Камбаните на катедралния храм "Св. Александър Невски" бият сами.
 
 

 

 
 1927 г.


В периода 14 - 15 март в Букурещ се създава Висш съвет на българите в Добруджа, работещ за подобряване на положението им. На 4 април е избран Изпълнителен комитет в състав: Светослав Поменов (български посланик в Букурещ) - председател, Тодор Бъчваров, К. Манолов и И. Атанасов.
 
 

 

 
 1925 г.

 

Дейци на БКП убиват водача на Демократическия сговор в София о.з. ген. Константин Георгиев и извършват неуспешен атентат срещу царя в прохода Арабаконак.

Българска комунистическа партия (БКП) е наименование на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) след ХXII конгрес (май 1919 г.). Прокламира се като нова политическа сила в страната, възприела изцяло основните принципи на Лениновото учение. Практическите й действия през следващите няколко години обаче недвусмислено показват, че тя не е успяла да скъса със своите тесняшки разбирания, господстващи в нея до пролетта на 1919 г. Поради това тя заема и определена отрицателна позиция към управлението на БЗНС (1919-1923 г.), счита самия БЗНС като партия на селската буржоазия и пр. От тези позиции тя не взема участие в подкрепа на земеделското правителство по време на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Под натиска на част от членската си маса и недоволството на Комунистическия интернационал през лятото на 1923 г. прави преоценка на своята тактика и възприема курс на въоръжено въстание, което поради редица причини избухва преждевременно и завършва с неуспех. След поражението на въстанието БКП е поставена извън законите на страната и в продължение на повече от две десетилетия е принудена да работи при нелегални условия и непрекъснати преследвания от страна на управляващите среди. Това довежда до силен отлив на членската й маса и до изострени вътрешни борби, които ярко проличават по време на последвалите и форуми - Московското съвещание от 1925 г., пленумите и конференциите във Виена и Берлин в края на 20-те години и пр. За да не скъса окончателно връзките си с масите, БКП предприема действия за легализирането си, което постига през февруари 1927 г. (Работническа партия). Двете партии съществуват паралелно до държавния преврат на 19 май 1934 г. Ненормалните условия, в които е поставена БКП, способстват за обсебване на ръководството й от левосектантски настроени дейци, които я възглавяват чак до средата на 30-те години. След VII конгрес на Коминтерна (1935 г.) левосектантските сили са изтласкани от ръководството на партията и тя се опитва да провежда тактика, съобразена с реалностите в политическия живот на страната. През 1939-1940 г. БКП се слива заедно с Работническата партия в Българска работническа партия. Под това име тя действа в годините на Втората световна война. След нападението над СССР от хитлеристка Германия (22 юни 1941 г.) тя застава начело на въоръжената съпротива в страната. По нейна инициатива започва организирането на партизански чети и отряди, формирането на бойни групи в градовете и по-големите села, създаването на нелегалната радиостанция "Христо Ботев" и пр. Съществен успех в усилията й за по-нататъшното организиране на съпротивителните сили в страната е създаването на Отечествения фронт (юли 1942 г.). Под нейно непосредствено ръководство се организира подготовката и провеждането на политическата промяна в страната на 9 септември 1944 г. От този момент насетне тя се превръща в основна политическа сила в страната. Към наименованието си прибавя и добавката "комунисти", което запазва до своя V конгрес (декември 1948 г.), когато възобновява отново предишното си име БКП.

Като управляваща сила БКП възприема изцяло сталинските методи на управление и въвежда социалистическата индустриализация и колективизацията на селското стопанство, без оглед на конкретните условия в страната. Разправя се и със съществуващата опозиция, която до 1948 г. ликвидира напълно. Запазени са само част от прокомунистически настроените дейци на БЗНС и макар да са допуснати до всички равнища на държавното управление в страната, това не променя характера на пълното господство на БКП в политическия живот на страната. Това състояние се запазва до ноември 1989 г., когато в страната настъпват сериозни промени във вътрешнополитическата обстановка. През 1990 г. БКП се преименува в Българска социалистическа партия, отказва се от някои свои основни идеологически принципи и се обявява за модерна лява партия.

Печатни органи на партията са били вестниците "Работнически вестник", "Работническо дело", "Дума" и сп. "Ново време".
 
 

 

 
 1923 г.

 

Сключва се договорът "Ено". Той е между Българската народна банка и подполковник Анри Ено - представител на Репарационната комисия, за изплащане на българските задължения към Франция и Белгия, натрупани преди и по време на Първата световна война (1914-1918 г.) и предвидени в чл. 176., 177. и 202. на Ньойския договор (1919 г.). Изплащани са редовно до 1938 г. Остатъците от тях са уредени окончателно между България и Франция със съглашение, подписано през 1955 г.

Ньойският мирен договор е договор за мир, наложен на България след поражението й в Първата световна война (1914-1918 г.). Подписва се на 27 ноември 1919 година в парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, а от страната на силите победителки – от ръководителите на техните делегации на Парижката мирна конференция (1919-1920 г.), която е свикана от съглашенските държави победителки в Първата световна война за изработване на мирните договори с победените държави от Централните сили. Парижката мирна конференция започва работата си на 11 януари 1919 г. в Париж и изработва договорите с Германия, Австро-Унгария, България и Турция. Главна роля в нея играят представителите на Англия и Франция. Конференцията одобрява и Устав на Обществото на народите.

Ньойският мирен договор влиза в сила на 9 август 1920 г. Според договора България е обременена с тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 златни франка, които да бъдат изплатени в срок от 37 години след влизането му в сила с 2 % лихва върху общата сума за първата и 5 % за следващите години. Освен това България се задължава да предаде на своите съседи (съюзници на съглашенските сили победителки) – Сръбско-хърватско-словенското кралство (от 1929 г. Югославия), Румъния и Гърция, определено число добитък, както и 250 000 тона въглища. Наред с това България губи Западна Тракия, която първоначално се предоставя за управление от самите западни съглашенски държави, които от своя страна през 1920 г. я предоставят на Гърция. От България се отнема и Южна Добруджа, която повторно се включва в територията на Румъния, както и град Струмица и нейната околност, заедно с т. нар. Западни покрайнини (включващи земите на част от Царибродска, Босилеградска, Трънска и Кулска околия), които се предоставят на Югославия. По такъв начин страната ни е лишена от значителни свои територии, населени с компактно българско население. Пак по силата на Ньойския мирен договор на България е отнето правото да има своя наборна армия, като на нейно място й се разрешава рекрутирането на платена войска в размер само на 33 000 души войници и офицери, с които да охранява границите си и да пази вътрешния ред. Като неделима част от договора по искане на Гърция се прилага и т. нар. конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни държави, която впоследствие се използва от атинските управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от неговите родни огнища в Западна Тракия. Ньойският мирен договор просъществува до началото на Втората световна война (1939-1945 г.). През този период България изплаща на съглашенските сили и техните балкански съюзници репарации в размер на 65 000 000 златни франка.
 
 

 

 
 1916 г.

 

В 24.00 ч на 31 март България преминава от Юлианския към Григорианския календар и вместо 1 април настъпва 14 април.

При завоюването на Египет римляните се запознават с новия за тях начин на времеизчисляване и Юлий Цезар решава да го въведе в Рим, но с по-голяма точност, за да свърже слънчевата година с европейското положение на Слънцето, с европейската пролет, лято и т. н. По нареждане на Юлий Цезар александрийският математик Созиген създава римския календар, наречен Юлиански. Въведен е в Римската империя на 1 януари 46 г. преди Христа - 1 януари става начало на годината. В него продължителността на годината е 365 дни и 6 часа. Всяка четвърта година се смята за високосна и се състои от 366 дни. Гръцкият астроном Метон (около 400 г. преди Христа) открива, че 19 лунни години съвпадат по продължителност с 19 слънчеви години (имат 6 935 денонощия). Това е т. нар. цикъл на Метон, който показва, че ако първият месец на лунната година съвпада точно с първия месец на слънчевата година, то след 19 години се повтаря това съвпадение. Благодарение на откритието на Метон съгласуването на лунното изчисление с египетската слънчева година става лесно. По-трудно се оказва съгласуването на лунния календар с Юлианския, тъй като 19-годишния период от юлиански години има не 6 939, а 6 936 денонощия и 18 часа. По такъв начин юлианската година изостава с 4 дни от лунната. Това изоставане има много малък период и след четири 19-годишни цикъла (76 години) лунният календар ще изпревари слънчевия с 19 дни, но Юлианският календар с прибавените 19 дни ще се върне назад. Затова след 76 години началото на лунната година съвпада точно с началото на юлианската. Изчислените по лунния цикъл фази на Луната, ще съвпаднат със същите юлиански числа и месеци, както преди 76 години. Така за 76 слънчеви години точно изтичат 76 лунни и 76 юлиански. По такъв начин следващата година от новия цикъл ще започне не само в един и същи ден, но и в един и същи час от денонощието. Римският християнски монах Дионисий Млади определя, че годината на Христовото рождение съвпада със 754 г. от основаването на Рим. С това се слага началото на християнската ера от рождението на Иисус Христос.

Григорианския календар е летоброене, въведено в 1582 г. от папа Григорий ХIII за съгласуване на гражданската година със слънчевата (възприето в България в 1916 г.). Популярен е у нас и като нов стил.
 
 

 

 
 1912 г.

 

При първото си плаване през Атлантическия океан корабът "Титаник" се сблъсква с айсберг около остров Нюфаундлънд (през нощта на 14 срещу 15 април 1912 г.) и потъва. При катастрофата загиват повече от 1 500 души. Между загиналите са около 20 българи, основно от селата Садовец, Плевенско, и Гумощник, Севлиевско.

"Титаник" е пътнически параход на британската компания “Уайт стар”, смятан за най-модерния, съвършен, луксозен и надежден за времето си параход.
 
 

 

 
 1900 г.

 

Избухва въоръжен бунт против натуралния десятък в Тръстеник, Русенско, потушен от армията на 19 април. На 21 същия месец е обявено военно положение в Русенска, Свищовска, Търновска, Горнооряховска и Разградска околия.

Десятъкът е един от основните български данъци, плащан от Средновековието до началото на ХХ в. Според него селяните са облагани с една десета част от земеделските продукти и дребния домашен добитък. Той е натурален данък, но в отделни моменти от развитието на българската държава е събиран и в пари. След падането на България под османска власт десятъкът се запазва (наречен е юшур) и обхваща всички земеделски произведения. В някои моменти чрез десятъка е отнемана половината от реколтата на производителя. След Освобождението десятъкът продължава да бъде събиран и е утвърден като важен приходоизточник със Закон за десятъка от 1880 г. През 1882 г. се трансформира в паричен, като се изчислява въз основа на средния добив и действащите пазарни цени. През 1895 г. със закон на мястото на десятъка се въвежда поземлен данък, който се плаща на единица площ в зависимост от качеството на земята. През 1900 г. правителството на Тодор Иванчов отменя поземления данък и отново възстановява натуралния десятък. Това довежда до избухването на серия селски вълнения и бунтове против десятъка, в резултат на които десятъкът окончателно е заменен с поземлен (1901 г.).

Селските вълнения и бунтове против десятъка започват да избухват, след като правителството на Тодор Иванчов (на снимката) (1899–1901 г.) решава да заздрави финансовото състояние на държавата чрез замяната на въведения през 1894 г. поземлен данък с омразния на българския народ от времето на османската власт натурален десятък. Още по времето на обсъждането на законопроекта в Х Народно събрание започва неорганизирано селско движение срещу възстановяването на натуралния данък. В периода от лятото на 1899 г. до началото на 1900 г. са организирани над 190 протестни митинги и събрания. След приемането на Закона за данъка на земните произведения за 1900–1901 г. селското недоволство прераства в открити бунтове. Те се преплитат с движението за изграждане на самостоятелна земеделска партия. Първият сблъсък става във Варна. Организираният на 5 март от Варненския околийски земеделски комитет митинг завършва с въоръжена намеса на полицията и войската. Във Варна е въведен полицейски час. В Русенски окръг сражения между селяните и войската стават в с. Тръстеник, където се събират 4–5 хиляди души от съседните с. Правителството е принудено на 21 април да обяви военно положение в Русенска, Разградска, Търновска, Горнооряховска и Свищовска околия, за да се справи със селските бунтове. Движението против десятъка придобива масов характер и в Балчишка околия. Най-големи са сблъскванията в с. Дуранкулак, където след намесата на войската са ранени десетки селяни и убити около 90 души На 5 юни 1900 г. правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръзи. В селата, където селяните продължават да се съпротивляват, са изпратени войскови части. Всичко това довежда до прекратяване на движението срещу десятъка.
 
 

 

 
 1894 г.

 

След натиск на българското правителство при подкрепата на Великобритания и Австро-Унгария са издадени берати за български владици в Неврокоп (митрополит Иларион) и Велес (митрополит Авксентий) и ираде за преместване седалището на Екзархията от Ортакьой в престижния цариградски квартал Пера. Създава се възможност за съставяне на Свети синод само от епархиите в Европейска Турция.

Българската екзархия е Върховна национална организация на Българската православна църква. Тя е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г., когато е издигната в Българска патриаршия. До освобождението на България от османско присъствие обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX в.). Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим I е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор – 1878 г. остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война – 1912-1913 г. влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война – 1913 г. екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от Светия синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия.
 
 

 

 
 1894 г.

 

Направена е първата демонстрация на кинескопа, изобретен от Томас Едисон.

Томас Едисон е американски изобретател в областта на електротехниката и предприемач. Основател е на големи електротехнически компании. От 12 годишна възраст работи като вестникар и по-късно като телеграфист. Първото му изобретение е устройство за дуплекс по телеграфиране. След първия успех напуска работата си, заселва се в щата Ню Джърси и създава работилници, в които произвежда създадените от него устройства. Създава редица оригинални устройства, които защитава с патенти. След това се заселва в щата Ню Йорк, където създава голяма лаборатория и работилници. По това време Томас Едисон усъвършенствува телефона на Ал. Бел и създава фонограф (грамофон), предлага и внедрява електрическа лампа с нагреваема жичка и различна електротехническа апаратура- цокъл и фасунка за електрически лампи, предпазител със стопяеми жички, електрически ключ, електромер и много др. Томас Едисон експериментира електрификацията на железниците, разработва електромагнитната сепарация на железни руди и открива термоелектронната емисия. Той конструира най-мощните електрически генератори. По негов проект в Ню Йорк е построена първата в света електростанция за постоянен ток за обществено ползуване. До края на живота си Томас Едисон живее в Уест Ориндж, където ръководи създадения от него изобретателски център. През този период усъвършенствува фонограма и кинокамера, създава апарат за записване на телефонни разговори. Изобретява жп спирачка, желязно-никелов акумулатор и др. Автор на повече от 1 000 изобретения.
 
 

 

 
 1892 г.


Христо Караминков (Бунито, Малкия) - български възрожденски деец, революционер. Участник в борбата за държавна независимост и в работата на Търновския революционен комитет. Член е на Гюргевския революционен комитет, определен е за помощник-апостол на I (Търновски) революционен окръг. От началото на 1876 г. работи в България по подготовката на въстанието. Включва се в четата на поп Харитон и участва в сражения. След разгрома на четата заедно със Ст. Стамболов бяга в Румъния. Взема участие в Руско-турската война (1877-1878 г.). След Освобождението е окръжен съветник и народен представител.
 
 

 

 
 1879 г.

 

Европейската комисия единодушно приема Органическия устав на Източна Румелия, който осигурява широка административна автономия на областта през

1879-1885 г..

Органическият устав на Източна Румелия е Основен закон (Конституция) на Източна Румелия. В съответствие с разпоредбите на Берлинския договор (1878 г.) се изработва от Европейска комисия за Източна Румелия (1878–1879 г.), съставена от представители на Великите сили и Турция. Комисията започва своята работа през септември 1878 г. в Цариград, един месец по-късно се премества в Пловдив. Органическият устав е приет на 14 април 1879 г. след продължителни дискусии. Съдържа 495 члена и 13 притурки (анекси). В основни линии повтаря решенията на Берлинския договор за Южна България. Източна Румелия е определена като автономна област под политическата и военната власт на султана, начело с генерал-губернатор, предлаган от султана и одобряван от Великите сили. Управлява с помощта на Частен съвет (Директорат), в който влизат шестимата началници на дирекциите (министерствата) в Областта. Най-влиятелна фигура в него е главен секретар, който е и директор на вътрешните работи. Законодателната власт се осъществява от Областното събрание. Състои се от 56 души: 10 се посочват от главния управител, 10 влизат по "право" и 36 се избират пряко от населението. Между сесиите на Областното събрание действа Постоянен комитет от 10 души, избрани сред депутатите. В административно отношение Областта се разделя на 6 департамента (окръзи) и 28 кантона (околии). Органическият устав утвърждава използването на три официални езика в Областта – български, турски и гръцки. С Органическият устав се гарантират основните права и свободи на населението – свобода на словото и печата, на събранията и сдруженията, равенство на всички пред закона и т. н. Уставът предвижда редица гаранции за правата на султана в Областта – да одобрява законите, гласувани от Областното събрание, да го разтуря, да разполага войска по стратегически важни места и др. Областта няма право на самостоятелна външна политика. Трябва да изплаща определена годишна вноска на Османската империя. Всичките тези ограничения имат по-скоро формален характер. На практика в резултат на упоритата съпротива на местното население Областта запазва българския си характер.

Според чл. 1. "Източна Румелия е област, турена под пряката политическа и военна власт на негово величество султана, в условията на административна автономия." Според чл. 7. негово величество султанът се представлява в Областта от един Главен управител християнин, когото той назначава за петгодишен период, със съгласие на Силите. Според чл. 10. в Източна Румелия има учредено Областно събрание. Според чл. 20. "Международните договори и спогодби... които са сключени или има да се сключват между Портата и чуждите страни, се прилагат и в Източна Румелия както и в цялото Турско царство."
 
 

 

 
 1877 г.


Роден е Райко Нахтигал - словенски филолог славист. Завършва Виенския университет (1900 г.). Преподава в университета в Грац (1913-1919 г.) и Люблянския университет (1919-1953 г.). Първият президент на Словенската академия на науките и изкуството (1938 г.). Изследванията му са посветени на старобългарския и руския език, на сравнителната граматика на славянските езици, историята на славянската писменост и палеография. Публикува книгата "Славянски езици" (1938 г.). Организира издаването на паметници на славянската писменост ("Синайски требник", 1941-1942 г.; "Слово о полку Игореве", 1954 г.).
 
 

 

 
 1877 г.


Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) се саморазпуска.

Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) е политическа организация на българските емигранти в Румъния. Основана на 10 юли 1876 г. в Букурещ като продължение на Българското человеколюбиво настоятелство. За неговото създаване голяма роля изиграва Вл. Йонин - пратеник на славянските благотворителни комитети в Санкт Петербург и Москва, които поемат финансирането на Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО). Той е избран и за негов почетен председател. В ръководството на Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) са включени също К. Цанков, О. Панов, Иван Вазов, Стефан Стамболов и др. Първоначално в неговите редове се включват представители и на революционното течение, и на консервативните среди. Но на Общото събрание (18-22 ноември 1876 г.) превес вземат представителите на второто течение, което се отразило и на духа на изработената програма на Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО). В нея се издига идеята за създаване на независима българска държава, но с монархическа форма на управление. Независимо от това Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) развива не малка дейност за сплотяване на силите на българското националноосвободително движение след жестокото потушаване на Априлското въстание (1876 г.). То не само оказва помощ на пострадалото българско население, но се включва активно и в набирането на български доброволци за Сръбско-турската война (1876 г.). Чрез материалната подкрепа на славянските комитети в Русия то поема и издръжката на завърналите се в Румъния българи след участието им във войната. За пропагандиране на своите цели и привличане на европейското обществено мнение в защита на българския народ Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) ползва в. "Нова България", издаван от Христо Ботев. След обявяване на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) то се обръща с възвание към българския народ да подкрепи действията на руската армия. Със същото възвание то обявява и прекратяването на своята дейност.
 
 

 

 
 1877 г.

 

Издадена е везирска заповед, с която екзарх Антим I е уволнен и изпратен на заточение в Мала Азия.

Антим I (светско име Атанас Михайлов Чалъков) е духовник, първият български екзарх, обществен и политически деец. Роден е през 1816 г. в Лозенград (днес в Турция). Учи последователно в Коручешменското училище в Цариград, в Богословското училище на о. Халки и в Духовната академия в Москва. Завръщайки се от Русия, той става преподавател, а по-късно и ректор на Духовната семинария на о. Халки. През 1861 г. е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 г. – за видински митрополит. Антим I провежда борба за независима българска църква, отхвърля каноническото подчинение на Цариградската патриаршия, обявява се и срещу унията. През 1871 г. е избран за член на Временния съвет на Българската екзархия, а на 16 февруари 1872 г. за български екзарх. По време на Априлското въстание 1876 г. защитава българския народ, поради което турското правителство го заточава в Мала Азия. Освободен през 1878 г., той отново заема екзархийския си пост и се включва в политическото изграждане на българската държава. Избран е за председател на Учредителното събрание и на I Велико Народно събрание (1879 г.) в Търново. Умира 1 декември 1888 г.
 
 

 

 
 1876 г.

 

От 14 до 16 април се провежда Оборищенско събрание. То е събрание на 65 представители на революционните комитети на около 58 селища от IV-Панагюрски, революционен окръг в историческата местност Оборище, намираща се на 11 км северозападно от Панагюрище. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет трябва да се проведат предварителни събрания за уточняване на някои въпроси по хода на подготовката на Априлското въстание (1876 г.). Ръководните дейци на IV революционен окръг определят Оборище за място на срещата. С цел да не се допуснат шпиони и случайни лица делегатите са снабдени с пълномощни писма от съответните революционни комитети. Делегатите полагат клетва, след което пристъпват към своята работа. Те преглеждат сметките на всяко село, представени от революционните им комитети, и правят равносметка за цялостната подготовка на въстанието. Определят и датата на въстанието (1 май). Избрана е комисия, която да изработи устав и програма, подробен план за въстаническите действия, военни инструкции, прокламации и т. н. След бурни разисквания делегатите приемат предложението на Георги Бенковски и гласуват пълномощия на апостолите да ръководят въстанието, като с това утвърждават принципа на демократическия централизъм. Оборищенско събрание е най-ярката проява на организираност на българското националнореволюционно движение. Взетите от него решения стават достояние и на останалите революционни окръзи чрез специално изпратени до тях куриери.
 
 

 

 
 1872 г.

 

Васил Левски пристига в Букурещ и отсяда в дома на Любен Каравелов.
 
 

 

 
 1865 г.

 

Във Вашингтонския театър актьорът Джон Буут смъртоносно ранява президента на САЩ Абрахам Линкълн, който умира на следващия ден.

През 1964 година Джон Буут планира да отвлече Абрахам Линкълн. Първоначално планът е бил президентът да бъде отвлечен и отведен в Ричмънд, където да бъде държан и по-късно разменен за задържани заложници от южните щати. Джон Буут набира и поддръжници на идеята за отвличането на президента. Един от тях е и Самюел Честър, който по-късно става ключов свидетел при разследването на убийството. Впоследствие Джон Буут променя решението за отвличането на президента и решава да го убие. По думите на приятел на Джон Буут Луис Уичман решението за убийството е взето след като актьорът чува обръщението на Линкълн към чернокожите граждани на Америка и призивът му към тях да упражнят активно правото си на гласоподаватели.

На 14 април 1865 година президентът на Америка и първата дама присъстват на представлението в театър Форд “Нашия американски братовчед”. По време на представлението Джон Буут влиза в президентската ложа и стреля по президента.
 
 

 

 
 1861 г.

 

В Цариград тържествено пристига ръкоположеният от папата за глава на българската униатска църква Йосиф Соколски.

На 2 април същата година Архиепископ Йосиф Соколски е ръкоположен от римския папа Пий IX за архиепископ на българите униати със седалище столицата на Османската империя.

Унията е обединение на Православната и Католическата църкви и признаване първенството на римския папа при запазване на православните обреди и богослужение. Течение е в Източноправославната църква, проявяващо се като форма на икуменизма, смятан за ерес.

Униатското движение в България е църковно-политическо движение за създаване на автономна българска църква под върховенството на римския папа. Възниква в резултат на засилването на католическата пропаганда след Кримската война (1853-1856 г.). Франция и Англия, в стремежа си да отслабят руското влияние на Балканите, изпращат множество католически и протестантски мисионери, които разгръщат силна агитация за откъсване на българите от православието. Турското правителство, заинтересувано от разрушаването на верското единство на българите и за да нанесе удар на руското влияние, поддържа униатското движение. Католическите мисионери обаче не могат да се похвалят със значителни успехи. Униатското движение не е популярно сред българското население. Само една малка част от обществеността проявява склонност да приеме католицизма и да се откъсне от Цариградската патриаршия и да извоюва независима българска църква. През 1859 г. българите в Кукуш се обявяват за униати. На 18 декември 1860 г. Драган Цанков, 80-годишният архимандрит Йосиф Соколски и др. подписват акт за уния - присъединяване на българската църква към католическата. Йосиф Соколски е ръкоположен в Рим от самия папа Пий IX за архиепископ на българите униати (2 април 1861 г.). Високата порта признава веднага новообразуваната българска униатска община в Цариград и заточва Иларион Макариополски. Българският народ не приема новосъздадената църква. Той стои зад Иларион Макариополски дори и след заточаването му. Найден Геров и Петко Рачов Славейков успяват да убедят Йосиф Соколски да се откаже от унията. Той заминава за Одеса (6 юни 1861 г.), откъдето отправя послание до българите униати да се върнат към православието. Драган Цанков също се отказва от унията. Униатското движение заглъхва. Остават само незначителни униатски групи.
 
 

 

 
 1861 г.

 

Високата порта издава заповед, с която се потвърждава заточението на българските владици Иларион, Авксентий и Паисий.

Иларион Макариополски (светско име Стоян Стоянов Михайловски) е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Роден е през септември 1812 г. в гр. Елена. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Тук се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в разгорялата се борба за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си смела постъпка Иларион Макариополски е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоял до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет; член е и на първия Свети синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г.
 
 

 

 
 1859 г.

 

Роден е Николай Михайлович Романов – руски велик княз, учен историк, военен, колекционер меценат, генерал-адютант. Завършва гимназия (1870 г.) и Академията на Генералния щаб (1885 г.). Получава докторска степен от Московския университет. Защитник е на идеята за руско-френско сближаване. Публикува дипломатически преписки между Русия и Франция в седем тома; ръководи Руското историческо общество (1910-1917 г.) и Руското географско общество (от 1912 г.); подготвя за издаване уникален Руски биографичен речник; издава серията "Некрополи"; публикува иконографски труд в 5 тома "Руски портрети от XVIII-XIX в.". Застрелян е на 30 януари 1919 г. в Петропавловска крепост по нареждане на Владимир Иилч Ленин.
 
 

 

 
 1854 г.

 

"Средоточното попечителство" в Букурещ изготвя обръщение към Михаил Горчаков, в което се разясняват основни цели на организацията: да подпомага "страдущите българи отвъд Дунава" и да съдейства за сформирането на български доброволчески отряди.

Средоточното българско попечителство е обществено-политическа организация, създадена на 9 март 1854 г. от представители на заможните слоеве на българската емиграция във Влашко на основата на съществуващия временен комитет "Епитропия", учреден през 1853 г. Поставя си за цел да възглави освободителното движение на българския народ, както и дейността на българската емиграция в условията на започналата Кримска война (1853-1856 г.). В действителност обаче дейността му се ограничава до набирането на български доброволци в помощ на руската армия. След като е признато официално от руското правителство, създава свои поделения в редица др. градове - Браила, Галац, Плоещ и др. След преустановяване на войната дейността му почти замира. През 1862 г. се преустройва в благотворително дружество (Добродетелна дружина).

Добродетелната дружина, Българска добродетелна дружина, Комитет на "старите" е обществено-политическа организация на българската емиграция в Букурещ, изразяваща интересите на по-заможните кръгове в нея. Избухналата през 1853 г. Кримска война раздвижва духовете на българското население във Влашко и Молдова, като не оставя равнодушни и едрите търговци и чифликчии. През 1854 г. в Букурещ с насърчението на руското военно командване те създават комитет, наречен Средоточно българско попечителство (Епитропия), което има за задача да събира и въоръжава български доброволци за участие във войната на страната на руската армия. Попечителството няма определена политическа програма. То ограничава дейността си само до подобряване участта на поробените българи, без да посочва средствата за това. През 1862 г. Попечителството се преименува в Българска добродетелна дружина или само Добродетелна дружина. Макар че приема формата на благотворителна организация, то фактически си поставя и определени политически цели. Както Попечителството, така и Добродетелната дружина в своята дейност се придържа обикновено към съветите на руската дипломация. Най-изтъкнати нейни основатели и ръководни дейци са братята Евлоги и Христо Георгиеви, д-р Г. Атанасович, Ив. Бакалоглу и др. По въпроса за освобождението на България от османско иго Добродетелната дружина разчита главно на помощта на Русия и поради това не споделя възгледите на представителите на българската революционна емиграция в Румъния. Вследствие на това Добродетелната дружина често влиза в остри противоречия с тях. В отделни случаи обаче при благоприятно изменение на политическата обстановка на Балканите тя подпомага действията на българските революционери. През 1866-1867 г. в съответствие с плановете на руската дипломация по Източния въпрос Добродетелната дружина се насочва към сближение със сръбското правителство. За целта се разработва специална "Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение". В нея се предвижда създаването на една голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание. За княз на тази държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма Добродетелната дружина предприема стъпки за създаване на революционно брожение в България и оказва материална помощ за формиране на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година подпомага също и организирането на Втората българска легия в Белград. След неуспеха на своя план Добродетелната дружина се насочва към сближаване с Османската империя и създаване на българо-турска дуалистична държава по подобие на Австро-Унгария, при която турският султан да бъде провъзгласен и за български цар. След неуспеха и на това начинание Добродетелната дружина отново се оставя да бъде тласкана от руската дипломация, без да разгръща каквато и да е по-съществена дейност. Макар и да не прекратява своето съществуване и след Освобождението, тя не играе вече никаква роля в политическия живот на българите, останали в Румъния. Престава формално да съществува след смъртта на Евлоги Георгиев през 1897 г.
 
  
 1803 г. 

Роден е Фридрих фон Амерлинг - австрийски живописец, майстор на реалистичния портрет. Учи във Виенската (1816-1824 г.) и Пражката (1824-1826 г.) художествена академия; през 1827-1828 г. е при Т. Лорънс в Лондон и при О. Верне в Париж. Сред най-добрите му произведения са портретите на Франц I (1832 г.), на писателя Ф. Рейл (1832 г.), на Антоний Калтенталер (1832 г.), на майката на художника (1836 г.), на Р. фон Артхабер с децата си (1837 г.) и др.
 
 

 

 
 1775 г.

 

Бенджамин Франклин създава във Филаделфия първата организация за забрана на робството в САЩ.
 
 

 

 
 1759 г.

 

Умира Георг Фридрих Хендел (Hendel) – германски композитор, представител на класицизма. Роден е на 23 февруари 1685 г. Зрелите си творчески години прекарва в Англия. Като композитор и изпълнител на различни инструменти се формира под ръководството на композитора и органиста Ф. Цахел. На 17 години става органист в Хале, преселва се в Хамбург (1703 г.), където се намира единственият в Германия оперен театър. Там са поставени първите му опери “Алмира” и “Нерон”. След закриването на театъра (1706 г.) живее в Италия, където създава оперите “Родриго” (1707 г.), “Агрипина” (1709 г.), ораторията “Триумф на Времето и Правдата”, кантати, дуети, псалми и др. В Италия се проявява като изключителен изпълнител на клавесин. През периода 1710-1716 г. живее в Хановер и в Лондон. Неговата опера “Ринадло” (1711 г.) има голям успех в Лондон. Оглавява Лондонския оперен театър (от 1720 г.); създава оперите “Радамист” (1720 г.), “Отон” (1723 г.), “Юлий Цезар” (1724 г.), “Роделинда” (1725 г.) и др. След 1730 г. все по-често започва да използва жанра на монументалната оратория (“Дебора”, 1733 г.; “Саул”, 1739 г., и др.). По време на въоръжената борба на англичаните срещу опитите за реставрация на Стюартите (1745-1746 г.) творчеството на Хендел получава всеобщо признание. Автор е на повече от 40 опери и над 30 оратории. Характерни за творчеството му са драматизъм и монументалност, умело предаване на дълбоките преживявания и чувствата на героите. Драматизира операта-сериа, засилва ролята на оркестъра и хора. Някои от ораториите му са написани по антични сюжети. Инструменталното наследство на Хендел включва много оркестрови пиеси. Най-популярни са 12 кончерто-гросо, 12 концерта за орган със съпровод на оркестър или ансамбъл, сонати и трио-сонати за различни инструменти и др.
 
 

 

 
 1629 г.

 

Роден е Кристиан Хюйгенс (Huygens) – холандски механик, физик и математик, създател на вълновата теория на светлината. Първият чуждестранен член на Лондонското Кралско дружество (от 1663 г.). Учи право и математика в Лайден и Бреда. На 22-годишна възраст публикува труда си за определяне дължината на окръжност, елипса и хипербола. През 1654 г. издава съчинението “За определянето на дължината на окръжност”, което е съществен принос в теорията за определяне на отношението на дължината на окръжността към диаметъра й (изчисление на числото “пи”). Публикува математически трактати върху изследване на криви от втори ред: циклоида, логаритмична и верижна линия и др., работи и върху теорията на вероятностите. Заедно с Р. Хук установява постоянните точки на термометъра - точката на топене на леда и точката на кипене на водата. Усъвършенства обектива на астрономическата тръба, увеличава светлочувствителността й и отстранява хроматичната аберация. През 1655 г. открива спътника Титан на планетата Сатурн, определя периода на завъртането му и установява, че Сатурн е обкръжен от тънък пръстен. Тези изследвания са поместени в съчинението “Системата на Сатурн” (1659 г.), където е направено първото описание на мъглявина в съзвездието Орион и на линиите върху повърхността на Юпитер и Марс. Изобретява първите часовници с махало, снабдени с пусков механизъм (1658 г.). През 1665 г. след основаването на Френската академия на науките е поканен в Париж за неин председател и заема поста от 1665 г. до 1681 г. През 1680 г. работи върху създаването на “планетна машина” (праобраз на съвременния планетарий), за чиято конструкция разработва пълна теория на верижните (или непрекъснати) дроби. Работи върху проблеми на оптиката, през 1681-1687 г. шлифова обективи с огромни фокусни разстояния - 37, 54 и 63 м; конструира окуляр, който е наречен на негово име и е използван и днес. Цикълът от трудове по оптика намира завършен вид в знаменития му “Трактат за светлината” (1690 г.), където е изложена вълновата теория на светлината. Към трактата във вид на приложение е добавено разсъждението “За причините на теглото”, в което Хюйгенс е на крачка от откриването на закона за всеобщото привличане. В последния си трактат - “Космотеорос” (1698 г.), издаден посмъртно, авторът разсъждава върху теорията за множеството на световете и тяхната обитаемост. Умира на 8 юли 1695 г. в Хага.
 
 

 

 
 1611 г.

 

Принц Федерико Цези за първи път използва думата “телескоп”.
 
 

 

 
 1205 г.

 

Цар Калоян нанася катастрофално поражение на кръстоносната войска в битката при Одрин.

На бойното поле българският цар пристига с цялата българска армия и 14 000 кумани. Маневрената куманска конница предприема лъжлива атака срещу латинския лагер и увлича рицарите в преследване. Бързото и на пръв поглед неорганизирано движение на конниците увлича рицарите в преследването им. Така неорганизирано и безредно те се отдалечават от своя лагер, за да достигнат до очакващата ги в засада българска войска. Затворени в плътен кръг, те се оказват срещу очакващите ги отряди на Калоян. Някои от спасилите се рицари, участници в това решително сражение, след време записват с покруса, че в битката при Одрин загива “цветът на рицарската войска”. Император Балдуин е пленен и отведен в Търново. Малкото рицари, които успяват да избягат от полесражението, бягат към Родосто и Константинопол.

Калоян (Йоаница) е цар на българите (1197-1207 г.) от рода Асеневци, брат на цар Асен I (1187-1196 г.) и на цар Петър II (1196-1197 г.), изтъкнат пълководец и дипломат. След победата на въстанието на Петър и Асен (1185-1187 г.) като гарант за миролюбивата политика на България спрямо Византия Калоян е изпратен като заложник в Цариград, където успява да се запознае с тънкостите на византийската дипломация. Възкачва се на престола след убийството на брат му Петър и предприема незабавни действия за укрепване на централната власт и обуздаване на сепаратистичните стремежи на болярите. Възползвайки се от избухналите по онова време вътрешни борби във Византия, от нея се отделят присъединилите се по-рано български боляри Иванко и Добромир Хриз, както и висшите сановници Мануил Камица (който минава на страната на Добромир Хриз) и Йоан Спиридопаки, управител на Смолянската област. За да се справи с отцепниците, император Алексий III Ангел потърсва сближение с Калоян и в края на 1201 г. сключва мир с него, по силата на който признава всички териториални придобивки на България, постигнати след 1195 г. През този неколкогодишен период е освободена цяла Северна България заедно с черноморските градове, а така също и областите около Видин, Белград и Браничево. В началото на 1201 г. в ръцете на българския владетел падат още важната крепост Констанция (днес Кюстенджа) и Варна. След сключването на мира с Византия Калоян успява да изтласка и Добромир Хриз от неговите владения. В резултат на това българската държава достига своите териториални граници, които имала преди падането й под византийска власт. Не много след подписването на мирния договор с Византия против България предприема поход унгарският крал Емерих. През 1203 г. той окупира областите около Белград, Браничево и Ниш, в които живее българско население, и побързва да се провъзгласи за "крал на България". Калоян съсредоточава против него своите войски и успява да го прогони от тези области. За да извоюва официално признаване на българската държава, Калоян влиза в преговори с римската курия и през 1204 г. сключва уния с папа Инокентий III. В резултат на това той е провъзгласен за "крал", а архиепископ Василий - главата на българската църква, за "примас". Този акт има чисто формален характер и не позволява на римския папа да разпростре своето влияние над българите, но дава възможност на българския владетел да продължи усилията си за териториално разширение на своята държава. След блестящо разиграна военна операция, на 14 април 1205 г. нанася катастро

 


Сходни връзки

КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 2.46 секунди