изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-09-22 @ 12:36 EEST
БЪЛГАРИЯ: СВОБОДА ИЛИ БАХУР?    
КоментариКолкото по-самовлюбено става едно управление, толкова повече то ще се нуждае от много и все по-тъпоумни управлявани. И колкото по-дълго интелигенцията мълчи, толкова по-кратък ще е пътят до превръщането ни в тълпа.

На 3 януари 1907 г., както може би е чувала и Черната Златка, група студенти освирква княз Фердинанд. Това се случва при откриването на Народния театър, където на младите и „обикновените” граждани е отредена ролята на улични акламатори. Студентите се чувстват обидени и си позволяват да замерят княза със снежни топки.

Оттам нататък започват боеве, има ранени, следват арести. Още на следващия ден под натиск от Двореца правителството приема Указ № 2, който пък още на по-следващия ден излиза в Държавен вестник. Указът постановява университетът да бъде закрит за срок от половин година, както и да бъдат уволнени всички професори.

Най-голямата криза в историята на Софийския университет е предизвикана от честолюбието на княза, който е потресен, че някакви си там „балканджийски потурановци” са посмели да реагират на презрителното му отношение. Величественото му отмъщение идва да покаже кой е силният в държавата и да предупреди, че срещу всякакви възражения, още повече публична съпротива, силният ще действа силово. Фактът, че бруталният ответен удар е насочен спрямо цяла една институция, говори, че Фердинанд безпогрешно е разпознавал в нея онази територия на свободата и мисълта, в която се въдят опасности за всяка прекомерно концентрирана власт.

Години по-късно, вече абдикирал, бившият княз ще напише:

„Най-опасните граждани в едно царство са хората, които знаят добре да пишат и които са надарени с естествени дарби на наблюдателност. Един цар трябва да се пази от такива хора като от дявола.”*

Кои могат да са тези хора ли?

Всички онези, които са в състояние "да те подиграят, да ти се надсмеят, да отбелязват смешните ти привички, мазните ти разговори, както и оскъдните ти познания.” Те, казва Фердинанд, могат да забележат онова, което глупците не виждат, защото са сервилни. Нарича ги дори „крокодили”...

Впрочем университетската криза се разрешава едва година по-късно, след назначаването на ново правителство. На 31 януари 1908 г. възстановеният университет най-после отваря врати, а професорската колегия обнародва изявление, което завършва с думите: “Не можем в тоя тържествен час да не дадем израз на голяма признателност към цялото българско общество, което като един човек се дигна да брани и успя да отбрани своя най-висш културен институт от небивало посегателство. Да живее свободата на българската наука!”

Преди повече от век „крокодилите” не защитили единствено свободата на българската наука. Те защитили свободата като основна ценност, освирквайки и отсвирвайки всякакви опити университетът да бъде възстановен по удобен за управляващите начин – с нови преподаватели, които не са критично настроени към властта. Българското общество оценило това. „Като един човек” се вдигнало да ги подкрепи, защото разбрало, че става дума за живота му. „Свобода или смърт”, нали така беше?

Да, свободата и животът са синоними, защото няма ли едно общество енергията за съпротива, липсва ли му имунна система срещу посегателства спрямо свободната изява на мисъл и смисъл, то не е същински живо. Мърда, диша, храни се, ходи, но е като „празна коруба”, както казвал Фердинанд, според когото било голямо щастие за всеки самодържец да управлява „тълпа от простаци”.

„Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управление. Няма по-сигурен начин за моментна сигурност от добре платения простак.”

Откъде минава Пътят?

Когато преди няколко дни ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев посъветва студентите да бъдат „тревожно свободни, а не спокойно управлявани“, той имаше предвид тъкмо това: Колкото по-силово и по-самовлюбено става едно управление, толкова повече то ще се нуждае от много и от все по-тъпоумни управлявани. Колкото по-дълго интелигенцията мълчи от ужас да не разсърди „княза”, толкова по-кратък ще е пътят до ужасяващото ни превръщане в тълпа. Колкото по-устремно и успешно върви разпадът на обществото до сбор от несвободни индивиди, толкова по-безуспешен ще бъде и най-смелият устрем към градеж на свободна държава.

Знанието е същинската магистрала, по която може да поеме човек, за да взима решения по какъв начин да осмисли живота си. Четете, интересувайте се, любопитствайте, пътувайте. С две думи - бъдете живи, каза проф. Илчев в блестящата си реч за откриването на новата учебна година, която мнозина изтълкуваха по-скоро като намек към седящия в аулата министър-председател.

Споменаването на магистрала (слабостта на настоящия премиер) обаче беше по-скоро метафора за Пътя. Метафора за движението, за търсенето на хоризонти, за отворения и свободен свят. „Пътят, който сте поели, ще ви отведе в държава на духа, която опитваме да направим различна от държавата, в която иначе живеем” - обърна се професорът към студентите, а взривът от ръкопляскания даде надежда, че все някой от тях би могъл да опровергае циничните думи на Фердинанд:

„Българският народ има инстинктивна омраза против всичко, което изпъква начело. Той е готов да смаже всекиго, който се издига по-високо, та ако ще дори и в безсмислието.”

Уви, подобна оптимистична теория засега няма ярко потвърждение на практика, доколкото само преди дни стана ясно, че половината от българите между 25 и 64 години не са отваряли книга през цялата 2011 г., а според последните европейски класации 41% от завършилите гимназия са неграмотни. Нещо повече: петдесет процента от хората, достигнали до пълнолетие и вече имащи правото да гласуват, не знаят базовите граматически правила - обстоятелство, което силно усъмнява и в способността им да спазват базовите социални правила.

Подобен (при това умишлено постигнат) „успех” е отбелязала единствено китайската образователна система в края на 60-те години, а заради Черната Златка ще припомня за какво точно става дума:.

Културната революция в Китай започва на 20 март 1966 г., когато Мао Дзедун казва: "Ние имаме нужда от решителни хора, които са млади и не особено образовани", а четвъртата му и последна съпруга Цян Цин издава циркулярно писмо, в което посочва с кого по-точно следва да се борят "решителните млади хора" - с "учените-тирани, които говорят на неразбираем език, за да заглушат класовата борба на народа и да отклонят вниманието му от проблемите на родината".

Първите хунвейбини (червени стражи) излизат на улицата на 29 май 1966 г. и атакуват университета "Цинхуа". Това са ученици от средните училища, на възраст между 12 и 14 години. Следва щурмуване на библиотеки и галерии, горене на книги...

Характеристика на българския хунвейбин

В нашия вариант, разбира се, протичащата през последните две десетилетия "културна революция" е далеч по-рафинирана, но въпреки това хунвейбините ни се получиха чудесни. Всички те са "решителни и не особено образовани хора" - идеалната порода за умело контролиране в желаната от "цянцини" и „князе” посока, чийто житейски хоризонт беше описан в един форум изключително сполучливо: "Искам бахур, джумерки, гроздова, тъпани, зурни, кючеци, риалити шоута, силиконови цици, дайрета, конкурси с мокри фанелки, Азис в прозрачни рокли и мазни политици да ми обясняват к`ви сме европейци. Искам мангизи, ядене и пиене и басейн, пълен с кюфтаци и печени пилета и чевермета, а аз наоколо да плувам, дъвчейки и слушайки чалга."

Хайде сега ми кажете, че Фердинанд не е бил прав, когато написал:

Ниските чела са мнозинство в тая страна. А ниските чела не са в състояние да направят бунт против короната.”

В статията си „Нашата интелигенция”, публикувана в списание „Златорог” през 1924 г., проф. Боян Пенев твърди, че българинът не е способен да реагира и негодува. „Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда” – пише той, обяснявайки го с това, че „само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.”

Общество с фабричен дефект

Тези думи биха могли да отхвърлят съмненията, че през последните години в България тече процес на умишлено социално инженерство, чиято цел е да саботира личната свобода и разбирането за демокрация. Но те са свидетелство за нещо по-тревожно: Като общество май имаме производствен дефект, заради който защитата на равнопоставени ценности като живота и свободата се явява изключение, а не правило. Схващаме критиката като оскърбление, но не и като шанс за извличане на поука. Свикнали сме да се държим раболепно и сме втълпили това обидно примирение на децата си. Ако някое от тях замери със снежна топка премиера, ще му скръцнем със зъби, че „така не се прави, не е цивилизовано, нали разбираш?”

Цивилизацията обаче е оцеляла, именно защото са се намирали хора, които да освиркат някой самозабравил се княз. Имало е хора, които да обяснят на този самозабравил се княз, че пътища не се прокопават единствено с багери, а с „I have a dream!” Намирали са се и професори с интелигентското непримирение да изрекат: „Това, което създаваме, е трудно да се пипне, но дълго след като изчезват и последните следи от пътищата, построени от римляните, остават плановете на Витрувий, идеите на Цицерон, на Сенека, на св. Августин. И те осветяват пътя на обществото ни напред.”

Може да звучи наивно, но все още имаме шанс. А ето и моята рецепта:

Докато децата гледат поредното издание на вип-нещо-си с участието на Черната Златка, извадете всички ледчета от хладилника и започнете да ги замеряте. Те ще се смеят (смехът е най-искреното проявление на свободата) и сами ще изгасят телевизора. Ще изберат предложената им свобода на избор, ако ще този избор да изглежда леко глупав.

И още нещо: имайте храбростта да изгубите играта и да бъдете освиркани. Действа оздравяващо.

Автор: Любослава Русева/Редактор: Е. Лилов

Текстът е публикуван във в. "Преса"

* Цитатите в курсив са от книгата "Цар Фердинанд. Съвети към сина" (Университетско издателство "Св. Климент Охридски", С., 1991 г.) Наставленията на вече абдикиралия цар към сина му Борис III са писани около 1938 г. и са преписани от царските архиви в град Кобург от българския дипломат Димитър Йоцов, лично приближен на Фердинанд. Документът се съхранява в Централния държавен архив. Внукът Симеон Сакскобургготски неведнъж е опровергавал автентичността му, което не ни пречи да припомним тези поучителни размишления.

http://www.dw.de


 


Сходни връзки

БЪЛГАРИЯ: СВОБОДА ИЛИ БАХУР? | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.11 секунди