изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-11-18 @ 16:01 EET
ИМАМ ЩАСТИЕТО ДА РАБОТЯ МОЕТО ХОБИ    
Интервюта

Елвира Пастърмаджиева - диригент на хор "Добруджански звуци", пред НДТ



- Г-жо Пастърмаджиева, Вие не сте родом от Добрич. Бихте ли разказали за читателите на в. "Нова добруджанска трибуна" как се озовахте в нашия град?

- В Ямбол съм родена. Но майка ми е добричлийка, имам много роднини тук много пъти съм идвала на гости в Добрич. Когато през 1986 година имаше обявено място за втори диригент в Детски хор и в "Добруджански звуци" имахме няколко разговора с Маестро Захари Медникаров. Той дойде в София и ме покани официално - ако нямам нищо против, да дойда да си изкарам разпределението в Добрич в двата му хора. Аз много мислих, защото, първо, бях софийски жител. Можех да остана в София. Тогава хората драпаха за жителство. Можех да отида в Ямбол. Там обаче на чичо ми съпругата е диригентка на хор, дъщерята - също. Щеше да стане сблъсък на роднинства. Предпочетох да дойда в Добрич, защото, първо, имах роднини. Второ, славата на Маестрото се носеше в София. Всички знаехме кой е Захари Медникаров. Аз съм ходила на концерти когато двата хора са посещавали софийските сцени. Смятах да остана в Добрич докато ми свърши разпределението. С тази нагласа дойдох. Разбира се, в началото ми беше адски трудно с характера на Маестрото, с неговата взискателност, изобщо в работата. Това ми бяха първите стъпки в професията. Бях възхитена от първите репетиции, които само наблюдавах. Наистина не бях виждала такова чудо. В София имаше прекрасни хорове, с професори диригенти. Но тук наистина се случваше някаква магия. Особено от Детския хор бях много впечатлена. "Добруджански звуци" беше 120 души, не се побираха в залата. Беше нещо страхотно. Репертоарът беше много богат, такъв нямаше никъде в България. Маестрото ги носеше от журиранията си в чужбина. Така дойдох. След 1989 година тези разпределения отпаднаха. Житейската ми съдба се преплете с този град и реших да остана. После дойде време да се разделим с Маестрото поради субективни причини. Аз отидох в СОУ "Св. Климент Охридски", бях преподавател по дирижиране и хорознание. Ръководех създадения от мен Девически хор от абитуриентки. Имахме много хубави концерти с Йордан Дафов, с Камерния оркестър. Осем години работих в това училище и имам само хубави спомени. В последствие пак се върнах в "Добруджански звуци" и от 2004 година съм начело на хора.

 

- Кой Ви запали по музиката?

- В Ямбол през 60-те години нямаше кой знае какъв богат културен живот. Все пак имаше личности - капелмайстори, концертмайстори. Моите родители - и двамата не бяха музиканти, бяха много амбициозни - единствената им дъщеря трябва да е всестранно надарена. На 4 години ме заведоха при най-големия музикант в Ямбол. Той ме прослуша, както сега и аз сега мога да кажа кое е дете е музикално. Видя моите музикални заложби и каза: "Да, може да се развива в тази насока". Родителите ми светкавично ми купиха пиано "Петроф", ново, което за онова време беше просто събитие в града. Едно прекрасно пиано, което още го имам. И от там нататък започна безумно дългият ми творчески път. От 5-годишна - солфежи, пиано, свирене. Аз не бях от трудолюбивите деца. Всичко ставаше под давлението и амбицията на моята майка, както при много деца. Учудващо бе за мен, че всички казваха, че съм много музикална, че трябва да работя в тази посока. Просто ми липсваха упоритост и амбиция. Които и досега ми липсват. И така - до 7 клас, когато трябваше да се решава къде ще продължа да уча. Моите родители казаха "Да, ще отидеш в музикалното училище", за да могат да ме стимулират да свиря. И аз цяла година свирих, свирих... Но понеже съм едно дете, в един момент казаха: "А, не, тук ще завършиш гимназия после ще учиш на друго място". И не ме пуснаха. На другата година пак: "Свири, свири, ще се приравниш, ще те пуснем". И пък същото. Така или иначе завърших в Ямбол реална гимназия. И това беше най-странно - когато кандидатствах в София, учудващо за мен, ме приеха първа от всички кандидати от музикални училища от цялата страна - София, Варна, Пловдив. Завърших хорово дирижиране в Българска държавна консерватория, тогава така се водеше музикалната академия "Панчо Владигеров" в класа на проф. Лилия Гюлева.

 

- А кое Ви насочи точно към дирижирането?

- Аз свирех на пиано и когато стана ясно, че ще кандидатствам нещо с музика имах щастието да се запозная с проф. Пенчо Стоянов - много известен музиковед и композитор в София. Той ме прослуша, бях в 8 клас, и каза: "Много музикална. Не става за инструменталист, вече е изтървана за пианист. Много остър слух има, абсолютен. Има три варианта - композиция, музикознание или дирижиране". Избрах дирижирането. Той ме заведе при проф. Гюлева. Три години ходех от Ямбол до София на частни уроци.

 

- Предполагам, че не съжалявате за избора си?

- Не, изобщо. Защото при мен нещата стават толкова лесно, с така лекота. Благодаря на Бог, че ми е дал тази дарба, както казват хората - без никакви усилия да постигам това, което искам. За моите неамбиция и неупоритост, всичко това, което съм постигнала, за рамките на града и където сме ходили по чужбина, мен ме удовлетворява. Най-вече ме удовлетворява контактът с хористите. Имам много приятели сред тях. Разбира се, в един голям колектив не може всички да те харесват. Това е най-трудното на ръководителя - насреща има 50 души, които го гледат под лупа. Маестрото също не го харесваха всички, но го уважаваха. Аз искам да ме уважават и това, за което сме се събрали, да върви. Работата ми е прекрасна и аз винаги казвам - това е моето хоби. Имам щастието да работя моето хоби, това, което ми доставя удоволствие. Даже не го смятам за работа.

 

- Г-жо Пастърмаджиева, бихте ли разказали малко повече за работата си с Маестро Захари Медникаров? Какво научихте от него?

- Той беше уникален. Като неговото толкова интуитивно музициране не съм виждала. Той беше природно надарен, може би точно с това - да се занимава с хор. Защото е бил и обоист и е можело да се развие и в тази посока, като инструменталист. Но той е учил при големи личности, като Светослав Обретенов. За мен беше един огромен музикант. Като човек - труден. Но като музикант - перфектен, и гонеше всички да бъдат перфекционисти.  При него се работеше от сутринта в понеделник от 7.30 часа до неделя следобед. Нямаше почивки. С единия хор, с другия хор... Мързеливи хора не понасяше. Ако съм някакъв музикант е благодарение на него. От това, което съм гледала. Той казваше: "Занаят се краде, не се дава". Аз в началото няколко месеца стоях на стола. Той работи, аз гледам, водя си бележки. Това беше втората ми консерватория. Първата дори, дето се казва, не я признавам. Защото там не ни учиха да работим с хора. Там обучението беше теоретично. А тук вече се сблъскваш със субективната работа. Не само като музикант. Трябва да имаш начин да контактуваш с тези хора. Имам много колежки, които не го владеят това и се чудят защо не им върви работата. Трябва да го имаш вътре в себе си. Аз не знаех, че го имам. Разбрах го преди 10-тина години. Бях много свита, срамежлива, притеснявах се, ръцете ми трепереха. А сега въобще не се притеснявам, значи съм добила някакво самочувствие. И то точно от това, че хората са ме приели като човек, ценят ме като човек и като професионалист. За мен е по-важно като човек да ме ценят. Когато ме ценят като човек, когато ми станат приятели, те дават всичко от себе си. Така върви и моята работа. А те повечето ми приятели са тук, в хора. Приятелите ми извън хора са малко.  

 

Разговаря Мариела БОНЧЕВА

 

 


Сходни връзки

ИМАМ ЩАСТИЕТО ДА РАБОТЯ МОЕТО ХОБИ | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.26 секунди