изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-09-20 @ 04:28 EEST
Македония, Вигенин и индианците    
Коментари Отношенията с Македония не са опитно поле, на което Иван Мичурин да прави кръстоска на тиква с ягода
Красимир УЗУНОВ
Агенция "Фокус"


На 8 септември 1991 г., къде волно, къде не съвсем, гражданите на Съюзна Република Македония проведоха референдум за бъдещето и независимостта на страната, в контекста на разпадащата се Югославия, с отговор на сакралния въпрос "Подкрепяте ли независима и суверенна държава Македония с право за влизане в бъдещ съюз на суверенни държави на Югославия?” Иначе казано, увлечено от общата вълна на самоопределянето, която заливаше бившите югопредели, Скопие искаше хем да е независимо, хем не съвсем, за да не разсърди много Белград. Резонно албанските партии бойкотираха референдума и пред урните застанаха само 71, 85 % от гласоподавателите, останалите 28, 15 % просто бяха пълнолетни албанци, които имаха собствено мнение за бъдещето на македонската независимост.
5 % от гласувалите се обявиха открито за оставане в рамките на остатъчна Югославия. В по-голямата си част това бяха бивши партийни функционери на съюза на югославските комунисти /СЮК/, първоборци - активни борци, пенсионирани офицери и членове на особено популярната на времето партия - Сдружение на югославяните в Македония.
По една истинска ирония на съдбата на 8 септември, ден след рождения ден на другаря Тодор Живков и ден преди годишнината на славната Деветосептемврийска победа, на площад "Маршал Тито", в центъра на Скопие, беше обявена независимостта на Република Македония и отделянето й от Югославия, разбира се с правото да се включи в бъдещ съюз на югославските държави.
Както се казва провидението винаги си знае работата.
Поисканата по този смешен начин независимост сигурно щеше да остане в графата комично, ако беше последвана от редица странни прояви, които ясно показаха, че за съвременното вардарско поколение не само Балканите, но и дори и Европа са прекалено тесни за претенциите - териториални, етнически, културни, исторически и какви ли още не.
Най-напред възникна спор за наименованието на новата македонска парична единица. Водени от принципа за гаргата, която задължително трябва да е рошава, новомакедонците решиха да пробват с Македонския долар. Така според местните експерти младата държава автоматично щяла да се нареди сред САЩ, Австралия и Канада, които ползвали същата парична единица. Слава Богу, словенците първи въведоха единицата толар и скопяните изпуснаха влака.
Това, естествено, не отчая строителите на съвременна Македония и те решиха да нарекат паричната единица Статер, както по времето на Александър Велики. И без това символ-верую на бившата югорепублика бе възстановяването на древна Македония в историческите и граници - от реките Инд и Ганг, през цяла Месопотамия, Хиндокуш до делтата на Дунав.
В крайна сметка югоносталгията надделя и паричната единица стана Денар, с оглед на готовността на населението да се включи в нов съюз на югославските държави - където Денар, там и сръбски Динар.
И тъй като на младата новомакедонска държава преди всичко и липсваха категорични аргументи за реализирането на историческата мисия за която тя смята, че безусловно е отредена, започна бясно ровене и плячкосване в старите прашлясали шкафове не само на съседните държави, но и по всички континенти.
Съгласете се, че не е много престижно да се твърди, че първата държава ти е дадена от Тито, втората от Киро, а гордата ти нация е измислена от Коминтерна в средата на 30-те години, като римейк на идеята за "Начертанието" на Илия Гарашанин, забъркан в сложен коктейл от комунистическа федералистична идея и изкуствено напомпан национализъм.
Само преди пет години в Скопие се състоя едно посещение, историческият характер на което тепърва ще се осъзнава.
След 2300 години на раздяла, скопската автогара "Александър Велики" за първи път се видяха и се познаха потомците на Александър Македонски от долината на Вардар и от планините на Пакистан.
Със зурни и тъпани древномакедонски бойци, построени във фаланга, посрещнаха принцът на хунзите, носещ звучното македонско име Газанфар Али Кан.
Така бедният македонски гражданин научи с радост, че хунзите живеели насред Хималаите и според изследователя Илия Чашуле "сборували на македонски", защото били забравени потомци на войниците на древния македонски владетел и братовчеди на днешните новомакедонци.
В тържествените церемонии по опознаването на роднините и за да бъде параноята пълна, участваха тогавашният и сегашен премиер Никола Груевски, владиката Стефан - глава на непризнатата македонска църква, министри, кметове и интелектуалци.
Оказа се, че съвременните новомакедонци били роднини не само на хунзите в Хималаите, но дори и на калашите в района на Южен Хиндокуш, на границата с Афганистан.
Затова от няколко години в долината Читрал вече работи македонски културен институт.
Македонската научна мисъл през последните години отиде още по-напред. Доказано беше сходство между обичаите на племето на ирокезите, около Големите езера в Северна Америка, познати от романите на Джеймз Фенимор Купър и стария македонски бит. Това ще рече, че древните македонци са били във връзка със североамериканските индианци, много преди Колумб да открие Новия свят и да започне европейската колонизация.
На всичкото отгоре професорът по електротехника Томе Бошевски и неговия колега професорът по компютърна техника и информатика Аристотел Тентов от Университета в Скопие, през 2006 г. взеха че разчетоха Розетския камък от времето на Птолемеите в Египет, с който се мъчат поколения археолози близо 200 години. Македонските технократи опровергаха Жан-Франсоа Шамполион и доказаха, че средният надпис на камъка бил на древномакедонски език.
След като се окопа в античността, преди година Скопие се зае и със Средновековието.
Напористата министърка на културата Елизабета Канческа - Милеска опита да пробута на лековерните белгийци "История Славяноболгарская" на Паисий Хилендарски и още цял куп старобългарски ръкописи като доказателство за 1000 годишната македонска писменост и култура...
Всичките тези примери нямат за цел освидетелстването на държавните и научните стратези на съвременния македонизъм.
Кризата на идентичността и страхът от албанската експанзия разбираемо правят държавните мъже в Скопие припрени и безпардонни в стремежа им да създадат собствена национална митология.
Това обяснява отчаяното лутане от дълбока античност до средновековие, от Александър и Аристотел до Самуил, както и стотиците статуи нацвъкани във всяка скопска градинка и по покривите на държавните институции като заклинания.
Българските революционери Тодор Александров и Гоце Делчев яздят на коне край реката и пред Пожарната.
Костурският войвода Васил Чакаларов размахва пищов на централно скопско кръстовище като легендарния обирджия на дилижанси от Дивия Запад Джеси Джеймс.
Авторът на "Строителите на съвременна България" Симеон Радев се изкатери на покрива на Външното министерство, но след като бе разкрит, че не е Теодор Рузвелт, замина за Музея на революционната борба.
За сметка на това на покрива на министерството остана да се гуши неврокопския войвода поручик Борис Сарафов, чийто скромен принос в световната дипломация се измерва само със задирянето на щерката на английски лорд, от която благополучно се отказал срещу пари за закупуване на оръжие.
Един от най-героичните и трагични царе на родната ни история, цар Самуил, който 40 години воюва с Византия за опазването на България, сега дели мегдан с император Юстиниян пред погледа на албанката от Скопие Майка Тереза.
Музеят на революционната борба, приютил изгонения Симеон Радев, беше построен за 12 млн. евро. В музея вече са събрани 109 восъчни фигури на исторически личности, биографията на които от двете страни на българо-македонската граница меко казано изглежда доста различна...
В проект е изграждането на Музей на античността, който удивително щял да прилича на Акропола, с уговорката че македонския акропол е по-стар и по-важен от атинския.
Да не говорим за Порта Македония, върху която териториалните претенции от Пирин до Егей са увековечени и върху камък...
Изброяването и припомнянето на всичките тези примери идва да послужи за своевременното диагностициране на македонизма като едно особено остро и агресивно клинично заболяване.
Виртуалната представа за света, в който живеят нашите най-млади югозападни съседи, въпреки доказаните ни роднински връзки, трябва да ни прави много по-внимателни и по-предпазливи.
Защото опита да се огледаме в очите на самоизолиралата се и вечно недоволна Македония, не може да ни извиси дажепред собствените ни избиратели.
Кюстендилската среща на отбор министри и от двете страни имаше ефект само за вътрешна употреба и то кой както го разбира.
В Скопие определиха срещата като минизаседание на министерските съвети, на което веднага скочиха албанските министри, които не са били поканени и половин Македония не е била представена.
И правилно.
След срещата единствено министърът на външните работи Никола Поповски въздъхна с облекчение и констатира, че в София вече ще се работи в приятелска атмосфера.
Същият този Поповски, който само преди месец смяташе, че добросъседството не зависи и не може да се затвори в рамките на един междудържавен договор.
Македония еволюира, но заедно с това бяга от темата за Договора за добросъседство.
Срещата в Кюстендил беше запомнена от македонска страна като чупене на ледовете и още един-два шаблона, без да се спомене и дума за подготовката на договор да се развие Декларацията подписана преди години от премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски.
Но ако за Македония всичко е ясно и обяснимо, с оглед на случилото се през последните 20 години, далеч по-необясними са виражите на българската дипломация, която показва учудваща податливост на политическите промени и влияния.
Новият български външен министър Кристиян Вигенин очевидно се ласкае от причисляването му към новата генерация български политици, които не са обременени с миналото на нашите отношения, но трябва да бъде убеден, че знанията при никой режим не са смятани за бреме, а за предимство.
След гафовете с Хизбула в графата казал съм, не съм казал и поясненията на вътрешния министър Йовчев, след спорните посланици, които дали са били от Държавна сигурност или от разузнаването, едва ли самите те са разбрали, той е на път да докаже, че нервните Западни Балкани не са му силна страна.
За съжаление.
Евродепутатът Вигенин очевидно е забравил заглавията в македонските вестници при определянето му за докладчик за напредъка на Македония през пролетта на 2011 г., в които се настояваше, че не е добре българин или грък да наследяват словенеца Зоран Талер.
Забравил е и интервюто си пред вестник "Нова Македония" от 7 декември миналата година, в което твърдеше, че "София ще поддържа определянето на дата за Македония, докато Атина няма да отстъпи."
Оказа се, че нито България поддържаше дата за Македония, още по-малко Атина. Даже тогавашният националист Волен Сидеров се възмути и заяви, че Вигенин прави услуга на българофобската политика в Скопие.
Малко по-късно евродепутатът Вигенин предупреждаваше, че България ще се окаже в доста деликатна ситуация, ако продължава да има твърда позиция спрямо Македония, а Гърция бързо намери компромис в спора за името.
И това не се случи.
Дали ни харесва или не, гръцката политика заслужава уважение най-малкото заради своята последователност.
Нещо, с което ние за съжаление не можем да се похвалим.
Доказателство за това е провалената "спонтанна" декларация, в която се настояваше да кажем незабавно "Да" на евромераците на Македония.
И да бяхме извикали "Да", гръцкото "Не" щеше да остави статуквото на Балканите непроменено.
Само дето щяхме да викаме.
Сега, като министър, Вигенин вече говори на едро за постигането на компромиси в историята.
Слава Богу, че всичко което вече се е случило, не подлежи на компромисите на днешния ден.
Независимо дали ни харесва или не.
По време на войната в Косово през 1999 г. бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър беше написал, че проблеми натрупани за 600 години не могат да се решат за 6 седмици.
Това с пълна сила важи и за отношенията с Македония.
Царете, болярите, книжовниците, бунтовниците, свещениците, учителите, войводите, комитите, офицерите, дипломатите и какви ли още не, родом от Македония през последните 1000 години са живели и са склопили очи като българи и такива ще си останат, колкото и да ги ровим, тълкуваме, или да сменяме плочите и надписите.
Лазар Колишевски, Лазар Мойсов, Киро Глигоров, Кръсте Цървенковски, Никола Груевски, Васил Тупурковски принадлежат на Македония и на нас трябва да ни е все тая дали те се смятат за македонци, ескимоси или хуни.
В тези две констатации няма място за никакви компромиси, вън и независимо от исканията на който и да е и какъвто и да е в момента, защото е въпрос на национална история и на национални интереси .
Казусът с Македония никак не е подходящ за лъскането на имиджа нито на нов външен министър, нито на нов премиер, нито на нов министерски съвет.
Най-напред, защото както се разбра наскоро, професия министър няма.
Второ защото не е редно да преговаряме с половината държава, тъй като албанските министри, без които няма правителство в Скопие, отсъстваха. Албанците са държавотворен народ в Македония, а мнението на албанските лидери дори по такива деликатни въпроси като спора за името с Гърция и Договора с България, често се разминава с това на официалната власт.
На всичкото отгоре, докато в Кюстендил дружески разговаряха премиерите на двете страни, в село Търново, Битолско, под кървавата Червена стена, ОМО "Илинден - Пирин" се оплакваше от отношението на българските власти. Вестниците бяха пълни с отказа на България да се съобрази с искането за регистрация на нелигитимната македонистка организация, с информации как македонците отбелязват на годишнината на битката при Ключ през 1013 г. и се готвят за празнуването на Илинден.
Очевидно нищо ново не е научено. Нищо старо не е забравено.
И колкото и да ни се иска да проявяваме европейски подход, партньорите отсреща гледат само собствения си интерес.
Затова колкото и да усукваме, първото условие за получаването на българската подкрепа на членството в НАТО и ЕС трябва да бъде именно Договор за добросъседство, отказ от защитата на измисленото македонско малцинство, гарантиране на свободното движение на хора, стоки и капитали, редуциране на македонските учебници, в които българите са кръстоска между татари и окупатори.
Не може и не бива с лека ръка да се обещават компромиси, без значение колко ще стои на поста си съответния министър.
Всеки трябва да си дава сметка, рано или късно това ще бъде представено като триумф на македонската кауза и налудничавите щения, за които говорихме в началото, ще се прехвърлят на българска територия от европейски ориентирания македонизъм.
На всичкото отгоре, в разбор на разговорите, някакъв ляв земеделец се опита да обяснява, че срещата била именно в Кюстендил, защото той бил в междинна територия.
По-голяма земеделска дивотия от времето на Александър Оббов по македонския въпрос не се е появявала със сигурност.
Крайно време е да опознаем страната си не само като земеделска територия и посевни култури, но и като история.
Защото именно в Кюстендил Стефан Стамболов е произнесъл култовата фраза "Македония е гробницата на България!"...
Именно от Кюстендил тръгват войводите, комитите, четниците и партизанските отряди по време на въстанията и войните за национално освобождение и обединение и затова именно в Кюстендил е паметникът на Тодор Александров, съборен от комунистите през 1946 г...
Именно в Кюстендил е щабът на българската армия по време на Първата световна война и освен сегашния македонски премиер в града са гостували последния австроунгарски император Карл, баварския крал Леополд, турският главнокомандващ Енвер бей....
Именно в Кюстендилската гимназия освен македонския президент Киро Глигоров са учили половината български генерали, по произход от Македония, като се започне с генерал Григор Кюркчиев и се премине през Силяновски, Писинов и кого ли още не...
Затова винаги е по-добре първо да се чете, а после да се говори.
Иначе щяхме да знаем, какво е написал в "Книга за българите", големия познавач на българската душа Антон Страшимиров, повече познат на българските левичари и комунисти с повестта си "Хоро".
Характеризирайки македонските българи, Страшимиров пише така: "Македонецът по-скоро се нахвърля, отколкото да е разсъдливо предприемчив. Македонците са най-поетичните от българските групи и винаги са имали игрива фантазия, романтична пластика и платонична лирика. Дайте им да се бият в гърдите, да декламират и да се жертват. Родените в Прилеп, Ресен и Охрид и т.н. мислят че са гении и сляпо вярват, че именно те са солта на българизма, а всички други за тях са просто шопи.".
Написано е само преди 100 години, в края на Първата световна война.
Очевидно е вярно и нищо не се е променило...

http://www.focus-news.net
 


Сходни връзки

Македония, Вигенин и индианците | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.37 секунди