изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-11-17 @ 15:45 EET
ПРИЗНАНИЕТО ЗА МЕН Е ПРИЗНАНИЕ ЗА ХОРАТА НА ТЕРВЕЛ    
Интервюта

Пред НДТ новият Почетен гражданин на Тервел - Димо Узунов



На 28 октомври на тържествена сесия на Общинския съвет в Тервел със званието „Почетен гражданин на община Тервел” бе удостоен Димо Добрев Узунов. Името му се свързва с благоустрояването на град Тервел. От общината посочиха, че под негово ръководство са благоустроени централната градска част на града, квартал "Север", изграден е квартал "Изгрев", разширена е дейността на заводите "Пластхим" и "Хан Тервел". В много села от общината са построени малки цехове към основни регионални производства, като по този начин е осигурен поминък на гражданите в малките населени места, казват от община Тервел. Направени са и значителни инвестиции в селското стопанство – построени и разширени са животновъдни ферми и аграрни стопанства. Димо Узунов е бил зам.-министър на земеделието. НДТ разговаря с г-н Узунов за времето, когато под негово ръководство община Тервел е процъфтявала, а също и за годините, през които е участвал във формирането на земеделската политика на страната, както и за работата му в частния земеделски сектор.

-         Г-н Узунов, поздравяваме Ви с удостояването със званието „Почетен гражданин на Тервел”. Бихте ли се представил за нашите читатели?

-         Роден съм в едно малко селце Посев в община Кайнарджа, Силистренско. Там завърших основно образование, след това гимназията в Тервел. След казармата кандидатствах във Висшия селскостопански институт в София, който завърших през 1966 г. със специалност „Агроном”. Бях разпределен в ТКЗС в Тервел и след три месеца станах ръководител на бригадата. Тогава нямаше никаква промишленост в Тервел – имаше само две малки предприятия. Когато оглавих бригадата, се обработваха 30 000 декара, с много работна ръка, тъй като тогава всичко се правеше ръчно, беше непосилно за хората. Още тогава у мен се породи разочарование и мъка от това, което виждам, а заедно с това и желание нещата да се променят. Но, такава беше ситуацията във всички населени места, не само в Тервел. След около година и половина ме направиха секретар по идеологията на градския комитет на партията, като явно са оценили умението ми да работя с хората. Работих две години като секретар на градския комитет на БКП. След това се създадоха селищните системи и ме избраха за секретар по стопанските въпроси на общината. Тогава започнахме да благоустрояваме, да изграждаме, да създаваме промишлени дейности. Само след две години ме изпратиха на следдипломна квалификация в Москва, където бях две години. Дори ме избраха задочно за първи секретар в общината, докато още учех в Москва. През 1977 година се върнах и започнах работа като първи секретар на общинския партиен комитет в Тервел. Може би, мащабите на Москва са ми помогнали. С друг аршин  започнах да решавам проблемите на Тервел. Започнахме довършването на завода „Пластхим”. Внесохме оборудване за 11 милиона долара и направихме един много модерен завод. Започнахме мащабни дейности в Тервел – благоустрояване на селата, построихме много училища. „Хан Тервел” беше едно малко предприятие за противопожарна техника. Само за пет години ние разкрихме там 4 000 нови работни места. За две години издигнахме пет промишлени цеха към завод „Хан Тервел” – в селата Зърнево, Орляк, Коларци, Нова Камена, Безмер и дори в Бенковски, което е в съседна община. Успоредно с това развихме и две обувни фабрики – в селата Зърнево и в Орляк. Около 600-700 жени работеха там. Изведнъж Тервелската община се превърна в промишлен център на окръга, а и на страната. Беше важно да осигурим работа за младите хора. Беше драго да ги гледаш - наредени на конвейра – млади, хубави, весели, усмихнати, благодарни за това, че имат постоянна работа, че работят в колектив. Извадихме ги, бих казал, от феодалните отношения. Макар че, и в отглеждането на тютюн внедрихме промишлено производство. Освен да осигурим работни места, трябваше да решим и проблема с недостига на специалисти в Тервел. Когато започнах работа, имаше 20-25 висшисти, а оставих общината с 360 души с висше образование. Например, децата от ромската махала ги вземахме от домовете им да учат, искахме средното образование да е задължително, развихме образователната инфраструктура. Например, в село Орляк имаше детска ясла за 150 деца, детска градина за още толкова деца, както и ново училище – гимназия. Жалко, че много от тези училища вече ги няма. В тяхното изграждане участваше цялото население, защото ние нямахме толкова много строителни работници, а и акцентът бе върху централния град на окръга – Добрич, тогава Толбухин. Моето удостояване със званието „Почетен гражданин на Тервел” е оценка на труда на всички хора от общината, които са се трудили, за да направим всичко това. Три поредни години бяхме национален първенец. Трябваше четвърти път да ни удостоят. Когато комисията отишла при Пенчо Кубадински, който беше начело на Отечествения фронт, му обяснили, че отново Тервел е победител, но не е удобно четвърти път да ни награждават. Затова предложили Правец. Тогава той им казал да направят Правец национален първенец, но да се знае, че го прави такъв държавата, а Тервел си го правят сами хората и те заслужават повече.

-         Носят се легенди за Вас, включително и за това, че сте ходел да проверявате дали са прави бордюрите…

-         Дори съм събарял, но обясних, че един път се прави за сто години напред. Още един бордюр не е мръднал в Тервел, толкова са изпипани. Всички градове през последните години, включително и Добрич, рушнаха централните си части и ги правят наново, а всички са правени по едно и също време. Центърът в Тервел ще издържи още поне 50 години, не е мръднала една плоча. На новото ръководство на общината му е лесно, защото няма да трябва да прави центъра наново и да се хвърлят толкова много пари. Ние изградихме една функционираща, модерна във всяко отношение община, не само център или училище. На първо място поставихме заетостта, решихме всички проблеми на свободната работна сила. Много хора си смениха жителството и се върнаха в Тервел от Толбухин и други населени места. Изградихме два нови квартала. Най-голямата ми гордост е циганският квартал в Тервел. Когато  се върнах от Москва и отидох там, това беше най-западналият квартал в България – всичко беше в бордеи, всички бяха безработни, никой не ги наемаше на работа. Накарахме ги обаче да работят. Те нямаха земя, дадохме им лично ползване. Важно беше да бъдем справедливи. Лично аз съм мерил, за да не ги излъжат. Повярваха ми хората, разбраха, че ги уважавам. След това станаха най-добрите работници. Когато навърших 45 години, един ден Димитър Димитров ми се обади и ми честити, че съм станал герой на социалистическия труд. Нямате представа как се притесних. Аз не съм работил да ставам герой на труда. Но, това беше оценката за направеното. Но никога не съм се вземал насериозно, все бях недоволен, все исках още да направя. По-късно – през 1987 г., ме изтеглиха в Толбухин като секретар по селското стопанство в окръжния комитет на БКП. След като ликвидираха окръзите, пожелах да се върна в Тервел, защото смятах, че мястото ми е там. Работих една година, след което ме извикаха като секретар по селското стопанство в областния комитет. Нашата община беше една от водещите в селското стопанство, макар че се води като слаб регион в почвено-климатично отношение. От 150 000 декара получихме 604 килограма царевица от декар при среден добив за окръга от 340 кг/дка. Превърнахме се в силен селскостопански район. След това тъкмо се развихрих и започнах да въвеждам акордната организация в цялата област с център Варна. След това дойде промяната. Така в началото на декември 1989 г. Димитър Димитров ме извика и ми каза, че ставам секретар на ЦК на БКП по селското стопанство. Исках да се върна в Тервел, нищо не ме свързваше със София. Сутринта преди пленума отидох при Петър Младенов, който ме предупреди, че ако си дам отвод, ще ме изсели. Това беше най-тежкият период в моята трудова дейност. Времената бяха сложни. Виждаш какво става, нищо не можеш да направиш. Най-голямата ми мъка беше, че не можахме да приемем Закона за земята, както чехите, например. Те не приеха закон за връщане на земята в реални граници, а постановление на Министерския съвет за преустройство на селското стопанство и неговото преобразяване към пазарните условия. Т.е. техните ТКЗС-та ги преобразуваха от Закона за кооперациите по Търговския закон. Така станаха акционерни дружества. Тогава партийното ръководство не познаваше проблемите на селското стопанство, да не казвам и на страната. Няма какво да виним СДС и другите. Сформирах комисия, опитах се да направим подобен на чешкия закон и да преобразуваме нашите кооперативи, да признаем собствеността на хората, защото със земята си те участваха като акционери. Надделя мнението на зараждащата се тогава опозиция, няколко души, в т.ч. и Атанас Ганев, който беше председател на Съюза на кооперациите и председател на комисията по селско стопанство във Великото народно събрание. Огънахме се, той лично, не се прие този вариант за преобразуването и земята се върна в реални граници. Това е най-лошото, най-неправилното решение, което се взе по време на прехода при преминаването от тоталитарна към демократична икономика. Имахме най-модерното и ефективно селско стопанство, стигнахме до 1000 килограма зърно на човек от населението, 9 милиона тона сме произвеждали, а сега произвеждаме не повече от 5,2 млн. тона пшеница и царевица.

-         Какво щеше да се случи, ако законът  не беше приет в този му вид, а като вариант на чешкия?

-         Ако законът не беше приет в този му вид - за връщане на земята в реални граници, щеше да се запази едрото стопанство. Ние върнахме земята на хора, които вече нямат нищо общо със земеделието. Какво се получава сега – когато почине възрастен човек, който все пак е привързан към земята, неговите наследници – синове или внуци, още на следващия ден започват да я продават. Вече 9 млн. декара си смениха собствеността. Тогава Желю Желев и други политици издигнаха лозунга, че след като се върне земята, няма смисъл да се ограничава жителството, защото хората ще се върнат на село и ще започнат да обработват земята. Можете ли да си представите за каква наивност става въпрос. Те въобще нямаха представа какво става по света, че на Запад също има такъв процес на обезлюдяване.

-         Това ли беше най-голямата грешка по отношение на селското стопанство във времето на прехода?

-         Да, това беше най-голямата грешка, най-лошият закон, който България прие. Затова сега стигнахме до това положение, че България, която е изнасяла много месо, млечни продукти, зеленчуци, имахме 11,5 млн. декара поливно земеделие, а сега само 600 000 декара. Нашето земеделие тогава бе модерно – с високи добиви и с ниска себестойност. Ето тези неща ги сбъркахме. Казвам ние, защото и аз самият не можах да се противопоставя. Надделя популизмът, да угодим на Милан Дренчев, Петър Дертлиев, и още двама-трима от старите БЗНС-ари. Огънаха се нашите ръководители, макар че имахме мнозинство във Великото народно събрание. Никой не ни караше да приемаме този закон. Всички сега отчитаме, че е най-лошият закон, оттам тръгнаха проблемите. Сега нищо вече не може да се направи.

-         Тогава ли попаднахте в частния сектор?

-         Междувременно ликвидирахме ЦК, преобразувахме БКП в БСП. Останах там на работа известно време. Не ме блазнеха тези неща, помолих да ме освободят. Съдбата ми беше, както и на други, все пак ние сме от номенклатурата, няма значение какво си правил, какъв си бил, петното на номенклатурата си е лепнато. Не знаех какво да правя, къде да отида. Обмислях да се върна в Тервел. Мой познат, който се занимаваше със строителство, ми се обади да му помогна. Така се явихме на търг за ремонт на банка в Плевен като предложихме най-ниска цена и най-кратък срок. 12 фирми участваха в търга, всички други бяха от Плевен, но ние спечелихме. Занимавах се със строителство от 1993 до 1996 г.

-         Как станахте заместник-министър в правителството на Жан Виденов?

-         Една вечер се прибирам вкъщи и намирам бележка, че Жан Виденов иска да се срещне с мен. Отивам на следващия ден при него и той ми казва, че иска да стана министър на земеделието. Обясних, че не мога да стана, тъй като, освен, че в момента аз съм „г-н Никой” за държавата и за партията, аз съм и номенклатура, което няма да се възприеме добре. И по-рано съм имал предложения да стана министър, преди Пандов да оглави земеделското министерство. Отказах на Жан. На другия ден пак ме извика, мислеше, че отказвам от скромност. Отново казах, че няма да стана министър, но заявих, че съм готов да помогна. Обясних на Красимир Премянов да каже на Жан Виденов, че няма да стана министър. Дойдоха Кольо Добрев, Янаки Стоилов, да ме карат да ставам министър. Когато започна пленума, пак ми се обадиха, 40 минути говорихме с Жан. Казах му, че няма да стана министър. Предложих му да поиска Висшият партиен съвет или депутатите да предложат министър. За да успокои пленума, без да сме говорили, казал, че е назначил Димо Узунов за първи заместник-министър. Казал им да предложат политическа фигура за министър. Започнали да правят предложения, но всички си направили отвод, защото тогава положението беше много тежко, беше т.нар. зърнена криза. На другия ден от вестниците разбрах, че съм първи заместник-министър на земеделието. В 12 часа през нощта се обадили на Кръстьо Трендафилов. Той спял човекът. Жена му го попитала къде отива, той обяснил, че ще го правят министър на земеделието, а тя го попитала „Ти луд ли си? Ти какво разбираш от земеделие?”. Това той ми го е разказвал. На човека не му бяха ясни нещата.

-         Вие трябваш обаче да се справите с един много тежък проблем – зърнената криза?

-         Да, трябваше да се справим със зърнената криза. Тогава редът беше такъв, че в Министерски съвет трябваше да се внася баланса на зърното. Жан Виденов казал  аз да внеса баланса. По-късно разбрах, че двамата с Кръстьо Трендафилов не се обичали. Тогава реших да обиколя страната, за да видя каква е ситуацията, тъй като мога окомерно да преценя какъв ще е добивът. Обиколих страната, върнах се след пет дни и внесох баланса, като заявих, че България ще произведе не повече от милион и 800 хиляди тона жито, средният добив ще е около 150 килограма от декар. На Жан му даваха друга информация – че  складовете са пълни и трябва да се изнася. Обясних, че трябва бързо да се изкупи зърното, за да  може с тези пари да се организира есенната кампания. Тогава държавата определяше защитна цена. Казах, че на 12 стотинки за килограм производителите няма да продават, затова предложих поне 18-19 стотинки, което е нормално за тези добиви. Чест прави на Румен Гечев, че тогава ме защити и така се прие моето предложение. Тогава тръгнах из страната – от град на град, от село на село. Хората заявиха, че цената от 18 стотинки е ниска, затова я вдигнах на 20 ст., накрая стигна до 35 ст. Тогава пазарът вече започна да определя цената. Добруджа тогава се оправи. Банките бяха затворени, парите на кооперациите, а тогава имаше много кооперации, бяха блокирани в тях, добивите бяха ниски. Но, никой тогава не обясни и никой не знае, нашите другари-господа не можаха да обяснят на какво се дължи зърнената криза.

-         Разкажете, какво предизвика зърнената криза!

-         През есента на 1995 г. имаше подготвени за сеитба 10,5 милиона декара, като България е сяла най-много 14,2 млн. тона, но в онова време, когато сеехме и други култури.  През октомври обаче паднаха много дъждове и се засяха само 7,5 млн. декара. През пролетта започна голяма суша, пшеницата изгоря. Ако при 7 милиона декара бяхме получили по 300 кг/дка средно, пак щяхме да имаме над 2 милиона тона производство. Но, ние получихме по 180 кг/дка, нямаше как да се получи по-голямо производство. Нямаше кой да каже, че реколтата ще е слаба. Министър Шиваров не познаваше проблемите, за да каже да спре износът. Така продължиха да изнасят. Когато аз отидох в министерството, износът спря, но  вече всичко беше изнесено. Зададе се и голяма суша за царевицата. Така се получи зърнената криза. Това беше грешката на правителството, че не можаха да предвидят, за да спрат износа и да организират сеитбата през новата стопанска година. Хората нямаха пари, не можеха да си вземат парите от банката. Появиха се предложения да се изнесе слънчоглед, защото имаше малко повече, но Шиваров в Министерски съвет се противопостави на износа на слънчоглед, за да не се получи същата ситуация, като с житото. Когато започнах аз, през главата на Жан Виденов занимавах Благовест Сендов като председател на парламента, за да се разреши износът на слънчогледово олио, да се деблокират парите на кооперациите в банките, все неща, които не са работа на парламента. Имахме късмет, есента беше хубава. Защитната цена за следващата година беше 24 стотинки за килограм. Чест прави на Иван Костов, че отстоя тази защитна цена. Резултатът от мерките, които предприехме за справяне със зърнената криза бе, че засяхме 16 милиона декара с есенници, което е небивало в България. Тогава добруджанци имаха най-високи добиви. И земята се обработваше на 100 процента.

-         Какво се случи след „министерския период”?

-         Имах предложения да ставам депутат, но отказах, не исках да ставам народен представител – да заставам на трибуната и да обещавам. Реших да се върна в Добруджа. Всичко бе разпределено, арендаторите, кооперациите работеха. Строител съм, но занаятът ми е агроном. Още повече, че съм бил в министерството, където вече се работи със съвсем други мащаби. След това с настоящия ми съдружник започнахме да наемаме земя по обяви. В района на Никола Козлево наехме пустееща изоставена земя, в моето село, както и в с. Царевец 8 000 декара. В Кранево също наехме земя. Започнахме със заеми, след това купихме машини. Всичко в района беше разпределено. Ние взехме това, което никой не обработваше, което никой не искаше. Например, в района на Никола Козлево са 25 000 декара. Сменяха се кооперации, арендатори, хората не знаеха кой обработва земите им. Сега обработваме общо 45 000 декара земя. Работим с една от най-модерните техники. Правим модерно земеделие с осем механизатори, което е показателно за много висока производителност на труда. Основните култури, които отглеждаме, са зърнени. Един от най-големите бенефициенти на мярка „Агроекология” сме. 2600 декара в този район използваме за производство на резене, кориандър и други култури. Произведохме и биопшеницата от около 300 декара.

-         Не мога да не Ви попитам за Вашето мнение за продажбата на земя на чужденци?

-         Имам малко по-особено мнение. Не, че се повтаря всеки ден и в преса, и по телевизии. Пазарът на земята в България върви. Имаме пазарна икономика и не можем да спрем този процес. Както се продават жилища на чужденци, а те няма да ги натоварят и да ги изнесат. Дори се радвахме, че идват англичани и купуват изоставените къщи по селата. Те нали купуват къщата, заедно със земята. Те не могат да ги изнесат. След това дойдоха руснаците.

-         Вас притеснява ли, че може чужденци да искат да купят земя в Добруджа?

-         Ние трябваше да решим по друг начин нещата, но пак липсата на опит повлия. Когато човек не знае, трябва да гледа какво правят другите. Как е решила този проблем Унгария. Чужденец от Европейската общност има право да купи до 3000 декара земя, но, за да ти разрешат да я купиш, трябва поне пет години да си обработвал земя, може и само 5 декара. Никой не се сещаше, след влизането ни в ЕС, че идва 2014 г. Това е пълно безхаберие у всички, без изключения. Освен това, никой не знае кой стои зад фондовете, които изкупиха евтината земя. Защо надигнахме този вой, не ни ли стигат другите проблеми с Европа?

Разговаря Станислава КРЪСТЕВА

 


Сходни връзки

ПРИЗНАНИЕТО ЗА МЕН Е ПРИЗНАНИЕ ЗА ХОРАТА НА ТЕРВЕЛ | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.92 секунди