изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-11-19 @ 05:48 EET
Маджули - най-големият остров в сладководен басейн в света    
Любопитно

В най-изолираната част на Индия, в земите между Китай (Тибет) и Мианмар, по поречието на река Брахмапутра, се намира най-големият остров в сладководен басейн в света, наречен с мелодичното име Маджули.




Тук рядко идват посетители от чужди земи. Дори индийски туристи не се срещат често. Защитен от водите на могъщата река, откъснат от основната част на Индия, островът е почти недокоснат от външни влияния. Хотели не се намират и макар да има прокарано електричество, вечер повечето улици и пътеки са осветени с фенери и свещи.

Приключението „Маджули“ започва още с пътя до там. На час и половина от столицата на Асам, Джорхат, до острова се стига с малък, претрупан с хора и багаж ферибот, който едва крета по течението на Брахмапутра. В долната му част, в закрита палуба, по стъпала и седалки са насядали един до друг възрастни пътници, жени и деца. Отгоре, изправени на ламаринения покрив, са мъжете, нагъчкани един до друг между щайги, велосипеди, чували с храна, изпокъсани куфари и покрити с прах мотори. По ръба на покрива са насядали по-смелите и докато запълват времето с тютюн и игри, краката им се клатят небрежно над водата.

И понеже така се случи, че успях да се добера до ферито едва минути преди да то потегли, без идея за социалната подредба на пътниците, ето ме и мен най-отгоре, единственият бял пътник, при това жена, сред десетките струпани индийци. Барикадирана между раницата и няколко чувала с брашно, правя неуспешен опит присъствието ми да мине незабелязано, но бързо се отказвам и се примирявам, че в следващите час-два ще съм център на вторачени погледи от всички посоки.

Брахмапутра е така спокойна, че наподобява по-скоро езеро, отколкото река. Час и половина по-късно малкият ферибот докосва брега на Маджули. Спокойствието на борда изведнъж секва и всички в галоп, един през друг, се впускат в надпревара към малкия прашен автобус, чакащ на кея. В пълна сила влиза законът на джунглата. Най-здравите и бързите за минути изпълват рейса, всички останали да се оправят както могат до града.

След като суматохата около напускането на ферито утихна и корабчето се освободи от повечето товар, най-накрая и аз стъпих на Маджули. Нямах представа дали водачът ми ще е там, доколко е надежден и как изглежда, но Джоти бързо ме видя и се насочи към мен. Като единствен контакт, оставен от хора, вече били на Маджули, и превърнал се в нещо като знаменитост сред пътешествениците след споменаването му в известното туристическо издание „Лоунли Планет“, аз предварително се бях свързала с него с надеждата, че ще има кой да ме упъти, когато пристигна.


И понеже така се случи, че успях да се добера до ферито едва минути преди да то потегли, без идея за социалната подредба на пътниците, ето ме и мен най-отгоре, единственият бял пътник, при това жена, сред десетките струпани индийци. Барикадирана между раницата и няколко чувала с брашно, правя неуспешен опит присъствието ми да мине незабелязано, но бързо се отказвам и се примирявам, че в следващите час-два ще съм център на вторачени погледи от всички посоки.

Брахмапутра е така спокойна, че наподобява по-скоро езеро, отколкото река. Час и половина по-късно малкият ферибот докосва брега на Маджули. Спокойствието на борда изведнъж секва и всички в галоп, един през друг, се впускат в надпревара към малкия прашен автобус, чакащ на кея. В пълна сила влиза законът на джунглата. Най-здравите и бързите за минути изпълват рейса, всички останали да се оправят както могат до града.

След като суматохата около напускането на ферито утихна и корабчето се освободи от повечето товар, най-накрая и аз стъпих на Маджули. Нямах представа дали водачът ми ще е там, доколко е надежден и как изглежда, но Джоти бързо ме видя и се насочи към мен. Като единствен контакт, оставен от хора, вече били на Маджули, и превърнал се в нещо като знаменитост сред пътешествениците след споменаването му в известното туристическо издание „Лоунли Планет“, аз предварително се бях свързала с него с надеждата, че ще има кой да ме упъти, когато пристигна.

Най-големият град на острова (макар че град е силно казано по нашите стандарти) е Гармуд, където са всички административни учреждения, поща, полиция, училище. Множество малки селца са пръснати из Маджули и докато в Гармуд са главно индийски жители, много от останалите селища принадлежат на различни племенни групи.

Хотели, както вече казах, няма и Джоти ме остави на грижите на младо мишинг семейство в голямата им бамбукова къща с функцията на гостилница.

Дни наред кръстосваме с мотоциклета му острова на шир и длъж. Минаваме по прашни пътища, покрай блата и оризови полета. Мотоциклетът радио няма, но музика за фон не липсва. Джоти пее с пълно гърло песента от „Титаник“ на Селин Дион и не може да не ме напуши смях. Каква ирония! Слънцето пече, маймуни скачат по дърветата, намирам се на другия край на света далеч от всичко познато, а ето че саундтрак на престоя ми в Маджули става не друго, а „My heart will go on“.

Срещаме чорлави боси деца, говорим с жените, излезли за риба. Нагазили до кръста в реката, те с часове прецеждат водата с помощта на голямо плетено сито. Изисква се търпение, но има резултат. Реката е щедра и за моя изненада, уловът от риба отива директно в пазвата на жените. Там, научавам, е най- удобно и сигурно за складиране, докато риболовът продължава.

НА ГОСТИ НА МИШИНГИТЕ

Много от селцата на острова принадлежат на отделни племена, които културно, религиозно и етнически се различават от индийците. Едно от по-големите племенни общества там са мишингите, потомци на заселници от най-южните части на Тибет. През ХІІІ век те мигрират от Аруначал Прадеш в Асам и се заселват по поречието на Брахмапутра, в търсене на по-плодородни земи.

Бях втори ден на острова и беше време да се запозная с тях. От оскъдната информация, която бях успяла да намеря преди да пристигна, знаех, че са добронамерени към посетители. Това, което не очаквах обаче, беше колко бързо ме приеха в ежедневието си и че след краткия ми престой там щях да ги напусна натъжена, осъзнавайки, че компанията им ще ми липсва.

На обяд при Камала.

Денят ми започна на гости на духовника Камала. Мил и гостоприемен човек на не повече от 40 години, той без каквито и да било резерви ме покани у дома си и ме нагости с дал (ориз и зеленчуци) и домашно приготвена оризова бира. Типично за племето, бамбуковата му колиба бе издигната на 2-3 метра над земята като защита срещу сезонните наводнения и дивите животни.

Вътре, в центъра на отворената отгоре къща, се намира пещта за готвене, а над нея от тавана, на бамбукови пръчки, висят домакинските съдове.

Свикнала да виждам над олтарите безброй икони и статуи на Кришна, свещени крави, маймуни и слонове, необичайната слънчева картина над този ме заинтригува. Попитах Камала за значението й и ето какво научих за непознатата дотогава за мен религия Дони Поло.

Буквално преведени, думите означават „слънце“ и „луна“. Това е религия на природните елементи, в която основна е вярата в единството на всичко, в директната връзка между най-малкия и незначителен организъм и най-големия и могъщ. В Дони Поло Слънцето олицетворява женската енергия и ролята є да сочи висшата истина, докато Луната е мъжката енергия и любовта. Някои антрополози смятат, че Дони Поло произлиза от древната предбудистка религия в Тибет бон. Тя няма официална книга и от поколение на поколение се е предавала под формата на молитвени песни и предания. И досега редица племенни общества в Арунчал Прадеш и Асам продължават практикуването на Дони Поло.

Колкото повече въпроси задавах, толкова повече Камала се ентусиазираше, докато накрая реши да ме заведе до новоиздигнатия им храм. Макар английският му да не бе богат, комуникацията с него вървеше някак лесно... Минаваме покрай река, пресичаме една, втора, трета нива и ето че стигаме до скромния бамбуков храм. Подготвяме се за молитва. На бананово листо пред олтара Камала постави малка чинийка и в нея запали снопче памук, потопен в масло. Извади от торбичката си 2 книжки и ми връчи едната с думите „а сега ще пеем заедно“. Редовете бяха изписани на латиница, но напълно непонятни за мен.

Няма как, включих се в молитвата и без да знам какво точно изговарям, започнахме:

„Кумдунг Дони ном, Кумдунг Поло ном, Дони микми серином, Поло миго сероном...

„Добре върви престоят ми тук“, мисля си, без да подозирам, че най-интересното тепърва предстои.

Побратимяването с мишингите вървеше неочаквано добре и до следващия ден вече се познавах с роднините на Камала, канена бях на сватба и на церемония по освещаването на новопостроена бамбукова къща. По пътеките малки любопитни деца притичваха и практикуваха оскъдния си английски: „Хело, форинър! Ай лъв ю!“ До сватбата не можех да остана, тъй като беше след 2 седмици, но на освещаването отидох, изпълнена с любопитство.

Млад монах преди сутрешна молитва в Камалабари Сатра.

Къщата беше почти готова, макар че по пода тук-таме още зееха дупки между бамбуковите пръчки. Покрив от едната страна също липсваше, но съдейки по лекотата и бързината, с която мъжете сглобяваха бамбука, едва ли щеше да им отнеме кой знае колко време. Докато децата се катереха и провираха между летвите като на катерушка, долу зад къщата белокос кльощав старец наглеждаше огъня и големия казан с оризова бира на него. Събраха се 2-3 семейства, качихме се по имровизираната стълба в колибата и церемонията започна. Въведена в тайните на Дони Поло, с вече 24-часов стаж, ми се отреди почетната роля на дясната ръка на Камала. Представих си реакцията на приятелите ми, ако сега ме видеха с такова сериозно участие в церемонията. Бързо се отърсих от тази мисъл, преди да ме напуши смях и да обидя домакините. Камала приготви малък олтар, мъжете седнаха на първа линия до него, а жените се наредиха в задния край близо до огъня.

Всички запяха, следвайки гласа на духовника, и аз побързах да се включа в ритуала, мънкайки неумело думите на Дони Поло. За финал, също като при християнския обичай, Камала напръска с осветена вода къщата и присъстващите.

Докато всичко свърши, вече се беше стъмнило и стана време да се прибера в моя импровизиран бамбуков хотел. Тръгнах по малките пътеки и площадки между къщите, а единствената светлина наоколо идваше от свещи и фенери, изнесени пред колибите. Всичко бе така примитивно и далеч от западния свят, че имах чувството, че съм се пренесла векове назад във времето и съм невидим гост в този спокоен мишинг свят.

САТРИТЕ

По време на религиозните спектакли в Сатрите

Маджули се слави като културна и религиозна столица на Асам. През ХVІ и ХVІІ век на острова е имало над 60 работещи сатри. Сатра е вид манастир за последователите на клона от хинду религията вайшнавизъм. Тук основен начин за молитва и религиозна церемония са музиката, танцът и театралното представление. По време на големи Вишну празници монасите се преобразяват под дебел слой драматичен грим и специално изработени маски и изнасят характерните за сатрите танцови спектакли. Репетират целогодишно и още от деца започват изучаването на пластичните Вишну танци. Монасите са толкова погълнати от изкуството на спектакъла, та човек лесно може да се обърка, че е попаднал в танцова школа, а не в манастир. Най-силно ме впечатли женствеността на мнозина от тях. С дълги, блестящи на слънцето коси, стройни фигури и грациозни движения, отдалече те приличаха на момичета или жени. Научих, че живеят в ниски сгради около молитвения храм, а възрастовата им група е така широка, че се срещат както 4-5-годишни деца, така и старци, прекарали целия си живот там.

Една от най-запазените сатри на Маджули е Камалабари. Манастирът се слави като център на изкуството и културата, както и с изпълненията на Сатрия танца на монасите, прочути в цяла Индия. Сутрешната молитвена церемония там не е за изпускане. Акустиката в просторната зала на храма е невероятна и докато в началото молитвата се пее само от неколцина монаси, постепенно към тях се присъединяват все повече и повече гласове. В единия край на храма един бие чинели, в другия друг пее, трети пляска с ръце, а останалите са в ролята на бек вокали.

В ДЕУРИ СЕЛОТО

Входът на Шри Камалабари Сатра,

Минават още няколко дни и Джоти ме завежда в друго село, този път на племето деури. Подобно на мишингите, и те са с монголоидни черти, но за разлика от тях са приели хинду религията.

Когато пристигнахме в селото, се оказа, че има празник. Посрещна ни Субаш, деури приятел на Джоти, който като истински домакин пое ролята на гид из оживения площад. За отрицателно време присъствието ни се превърна в една от новините на деня. Субаш държеше всичко да се документира и на всяка крачка ме подканваше да снимам какво ли не. На площада бяха насядали старейшини на сладка приказка, по-нататък мъже бъркаха над огъня големи казани с храна, а щом приближихме, сред бабите, суетящи се около подготовката, настана пълна суматоха. Наприиждаха все повече и повече, всяка се гласи за снимка и една през друга се избутват коя да застане първа пред обектива. Суетата явно е всеобща човешка черта и деурските баби по нищо не отстъпваха на кокетните французойки в парижки фризьорски салон. Напливът беше така силен, че се наложи Субаш да въведе система на опашка, за да има някакъв ред. Ентусиазмът им беше заразителен и продължих фотосесията дотогава, докато моделките се наситиха. За финал, всички се наредиха в редица и подобно на ансамбъл „Филип Кутев“ запяха и затанцуваха пред делегацията от една бяла чуждоземка.

Тръгнах си от Маджули с куп прекрасни спомени. Островът е истински оазис на спокойствие и дива природа. Но това, което най-вече го прави специален, са именно хората, живеещи там. Искреността в отношенията им е незабравима, а от връзката им със земята всеки може да научи по нещо.

Дано успеят да съхранят това свое богатство и за в бъдеще и с примера си да напомнят, че животът си тече и без интернет и лъскави покупки.

Авторът на „GEO“ МАРТА СТОЯНОВА

Авторът на „GEO“ Марта Стоянова при последното си голямо пътуване до Индия събра купища материал, върху който да работи – от красивите брегове на Андаманските острови, през цветната еуфория на Холи фестивала, за който вече ни разказа в бр.9/2011, до мишинг племената на остров Маджули. Тя е все така вярна на мотото си: „Да откриеш разлики между различните култури е не по-малко вълнуващо от това да се натъкнеш на неочаквани прилики между тях.“ Още за работата є като фотограф – на www.martegallery.com

Автор Марта Стоянова

http://www.geo-bg.bg

 


Сходни връзки

Маджули - най-големият остров в сладководен басейн в света | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.12 секунди