изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-09-24 @ 09:10 EEST
Поетът Генчо Златев на 75 години: БЛИЗОСТ СЪС ЗЕМЯТА, КОПНЕЖ ЗА ОБИЧ И КРАСОТА    
КултураКаквото и да ми разправят, у нас на поетите и писателите, които живеят и работят далече от столицата, някъде из провинцията, все още не се гледа със справедливо око, благочестиво и почтено. Тази позиция предимно  на парвенюта и сноби идва  отколе   и през годините се превърна в прокоба. Макар да е упорита, дори ултимативна понякога, животът често я опровергава и отхвърля настрана. Просто наяве излиза истината, че литературният талант може да се появи, да  изгрее и да расте навсякъде из българските ширини.

Увертюрата бе необходима, за да представя поета Генчо Златев, който живее и работи в град Добрич. Първата му книга „Пъпна връв” се появи късно, с появата на бели кичури в косите. В нея е събрано най-хубавото, най-яркото, излязло изпод перото му дотогава. С тази книга той заема може би най-заслуженото място сред малцината добруджански поети, свързани здраво с живота на равнината. В стихотворенията се чуват призивите и песните на орача, сеяча и жътваря, слети с гласовете на птиците. Пейзажът, близостта със земята, копнежът за обич и красота, слънцето и небесните стихии се втурват в този поетичен лабиринт.
Ден преди 24 май Генчо Златев навършва 75 години – една достойна  възраст и празненство на духа. Той е мой другар, побратим и приятел отколе. Всичко на тоя свят ни свързва, особено мечтите и надеждите ни, а най-вече поезията и животописът. Свързва ни добруджанската земя, на която сме родени и проходили двамата, той – в село Видно, Каварненско, аз – в Добрич. Той познава по-издълбоко живота на равнината, защото е агроном поначало, дълго е крачил сред нивите като усърден и неспокоен стопанин, хвърлял е семена в пръстта, треперел е над тях, додето стъбълцата им тръгнат към слънцето. Трудът на земеделеца е радост и мъка, поезия и топла грижа за хляба. Остава да отвориш очи, сърце и душа и да наслагваш зрънцата на думите върху белия лист. Така агрономът и поетът живеят заедно.
През 2004 г. излезе книгата му „Сълза в огъня”. Стихотворенията в нея са обединени от общ и неделим сюжет – историческото минало на Каварна отпреди 130 години и неговото ехо в днешния ден на града. Ярки събития, незаличими в паметта на поколенията, обикновени хора и герои оживяват в лиричното пътуване на поета във времето. Дъгата на словото му отразява трепетите на сърцето и душата, възкресява гнева и болката, саможертвата и подвига в епопеята на каварненските защитници и борци за свобода. В тази необикновена поема изгряват светли образи и демонични видения на насилието и робството. В песенната реч бунтът на българската кръв издига мостове на любовта и братството, над които свети слънцето на спасения живот.

Сложи нощвите. Запретни ръкави.
И бъклица със вино напълни.
Погледай ти. Русия се задава!
Със хляб и сол излез я посрещни.
Тъй както се посреща избавител   
срещу смъртта застанал зарад теб,
оставил в похода безброй убити,
една ли руска майка сложи креп?!
И ти се втурваш. Сълзите преглъщаш.
В душата ти нахлува светлина.
Ръце разтваряш, русите прегръщаш
за днешни и за вечни времена!
                           („Русия се задава”)

Основен мотив в тази стихосбирка е родолюбието. Тук чувството на преклонение пред падналите за свободата се слива с чувството на гордост, със силата и красотата на българския дух. Поетът реди стихове с възторг за добруджанската земя – тя е майка на борците и героите, тя ги носи в прегръдката си до последната им капка кръв и завинаги. Те умират за нея с обич, с достойнство, с признателност, че ги е отгледала и закриляла. Като свещен завет на дедите се извисява споменът за славното минало на България. Град Каварна – внушава поетът – е огнена частица и бурна вълна от миналото величаво, което не бива да забравяме.
Като биография на славата и безсмъртието се откроява друга поетична книга на Генчо Златев – „Победни залпове”. Това е чуден лавров венец на мерената реч, посветен на героизма, подвига и саможертвата на българския войник. Документалният характер на изображението прибавя нови моменти и непознати до днес страници от драматичната история на Добруджа. Поетът пресъздава звездни мигове от фронта на войната през 1916 година, а посланията му звучат като предупреждение срещу насилието и ужаса на човешкото изтребление. Той рисува потресаващи картини, сред които изгрява ореолът на автентични образи, на войници, загинали за свободата на Добрич и Добруджа. Стихотворенията се превръщат в поеми, където сюжетите и събитията очертават една биография на човешкото величие. Имената на героите, възвисени от българския дух и лиризма на поета, още се носят от уста на уста днес, близо сто години по-късно, стават исторически знаци, живеят в паметта на села и градове из Добруджа и цяла България.

Как да забравим годините лоши –
твърди и груби като приклад,
когато плугът ни засяда все още
във счупена сабя, в парче от снаряд?
Когато небето със пукната вежда
кваси с кръвта си сноп и бразда.
И траурна Добруджа бавно се свежда
над гроба на свойте избити чеда.
                       („Как да забравим?!”)

Ето я и книгата „Нежна клада”. Отново ни стопля обичта към родната ивица земя, към майката и бащиния дом, към България. Мирисът и въздишката на Добруджа, нейните небеса и сезони с големите изгреви и залези, всичко, което е колоритът и същността й, прониква в книгата от край до край. Има например посвещения като „Тервел”, където четем:”Извира под нозете ти бразда”, или „Балчик”, където пробягват стъпките на пейзажната лирика:”Нощите се спускат по скалите с дъх на жито – тайнствени и лунни”. Във „Видно”(родното село на поета) срещаме изповедния стих „За простора ти изпитвам глад…”, а в „Древна кръв” признанието звучи като обет и молитва:”Изпепели ме цял, но нека в мен най-българското живо се опази…”. Завършекът на този цикъл е в „Болка” – един тъжен портрет на днешния ден:”Българийо, за тебе ми е жал! Как стана тъй, че във калта загреба, че всичко в теб отива на провал, че носиш дрехи втора употреба?!”.
Интимният тон, любовната алюзия и лазурът на художествения образ са присъщи и на стихотворенията, посветени на Поезията, на всички, които възпяват Родината. Поетът страда за това, което люлее и тревожи днешния ни ден : бедността, духовната мизерия, протегнатата ръка за милостиня. Звучи тежкия укор на поета към Отечеството:”Пълзиш, а трябва да си връх голям. Забрави ли, че Левски си родила?!”. Преди да ни настигне този укор минаваме през идилични картини. Селото е хляб за душата на поета, като майка е свидно, а стихът го превръща в „къс земя”, която „гори с пламък упорит”. Идва и обобщението,  произтекло от обичта към милия Добруджански край : „Слънце над главата ми кръжи като месена от мама пита.”

Д р а г н и   Д р а г н е в


 


Сходни връзки

Поетът Генчо Златев на 75 години: БЛИЗОСТ СЪС ЗЕМЯТА, КОПНЕЖ ЗА ОБИЧ И КРАСОТА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.88 секунди