изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-09-26 @ 13:24 EEST
ЗА ДОБРОТО ВИНАГИ ИМА ВРЕМЕ, ЛОШОТО ВИНАГИ БЪРЗА    
Общество

История за любовта, страстта и душевността, събрали като във фокус част от живота на Иван Янков, единствения кореспондент на в. „Стършел” и учредител на Държавния куклен театър в Добрич

00022 Членската карта на Иван Янков, единствения кореспондент на в. „Стършел” в Толбухински окръг и учредител на Държавния куклен театър в Добрич. Факсимилето е от личния архив на сина му Бранимир Янков.



И пак е юли... Като в знойните дни на далечната 1979 г. Тогава моят татко – Иван Янков, журналист, артист, общественик - си отиде внезапно, прибързано и също толкова внезапно и бързо аз трябваше да порасна, въпреки че бях само на 23-и. Вече сме 2014... Не се учудвам, че от този най-тъжен със своята непоправимост трагичен момент в моя живота, ей така, съвсем неусетно пак бързо и сякаш внезапно са минали 35 години. Вече имам голяма дъщеря - Ади, голям син – Плами, и още един изтърсак – Брани, само на 5 годинки. Дали ако татко не беше пришпорил земните си дни, нямаше да им се радва още...

Да, животът е неизменен кръговрат... Месеци, сезони, години, векове, епохи... Човекът е като вода в реката, която никога не е същата и веднъж отминала, не повтаря своя път. Можем да си мислим, че това е същата вода... Както си мислим, че нашите деца приличат на нас, родителите, или на своите баби и дядовци, но не! Те само ни напомнят със своите лица, жестове, изказ, усмивка дори, че са част от нашата плът и душа. И те са продължението на този кръговрат човешки, наречен живот.

В късната есен на 2005 г. имаше честване на Йовковите дни в Добрич. Командировката ми случайно съвпадна и тези празници ме отведоха в драматичния театър. Неочаквано две жени ни вдигнаха, за да седнат на свободните места до нас. С изненада познах режисьорката и основателка заедно с татко на Детския кулен театър – Руска Цекова. Не бях я виждал много години, но тя си беше пак същата - изящна, красива и одухотворена – за мен просто леля Руси... Поздравих я. Тя ме погледна и каза: „Брани, ти ли си, мойто момче?” Усмивката ми я вдъхнови и очите и грейнаха. Обърна се към приятелката си и възторжена от срещата ни и каза:

- Мария, Мария, това е синът на Ваньо... Брането, бе жена! Боже, колко много приличаш на татко си...

- Кой Ваньо? – недоумяваше другата дама.

- Ваньо, бе, журналистът, Иван Янков – „Стършела”, от учредителите на кукления, софиянецът от школата на Боян Дановски...

- На нашия Янков, от театъра?... – явно и при Мария спомените бавно изплуваха от миналото.

Двете жени ми се радваха, а Руска Цекова майчински ме галеше по главата, гушна ме в една безкрайна прегръдка, а от очите й се търколиха сълзици. Като едно ехо от спомени, които навярно я връщаха в красотата на години от тяхната младост. Години, изпълнени с емоции, ентусиазъм и вдъхновение, когато страстта към изкуството е свързвала хора с различни професии (самодейци), преплитала е съдби и животи, вдъхновявала е идеи, сбъдвала е мечтите и е оставяла парещи спомени... Възрастната жена неволно се отпусна в ръцете ми. Неволно осъзнах, че леля Руси чрез мен прегръщаше и младостта си, и красивото си минало, и моя татко. А навярно и нещо още по-красиво и по-скъпо?... Все пак именно, те, двамата бяха успели да направят от една група обикновени работници и любители на театралното изкуство професионални актьори и да поставят началото на Държавния куклен театър за деца в нашия град.

Две пожарни и голям смях заварих пред дома ни, когато един ден, бил съм може би 3-и клас, се връщах от училище. Срещу нас живееше директорът на търговията в града – Съби Георгиев. Неговата тъща, възрастна жена, била на двора и вижда кълбета дим да излизат от нашата къща. Веднага звъни в пожарната и припряно занареждала: „Пожар, пожар... Стършела се запали! Бързо... Идвайте. Къщата му гори!” Дори не искали адреса, защото всички го познаваха и знаеха къде живее. Че то малко ли хора се извървяваха у нас с проблемите и неволите си. А през лятото винаги си тръгваха и със зеленчуци, лично негово производство от дворната ни градина, и с надежда в очите, че проблемът ще им се разреши... Пристигнали пожарникарите, гледат къщата цяла, огън няма... Какво се оказало. Татко пушеше много. Когато пък пишеше – свършваше по няколко кутии за 2-3 часа. Та в един такъв ден той свършил с писането и отворил прозореца. Баба Тинка, която недовиждаше, видяла дима и веднага извикала огнеборците. Впрочем, Стършела бил току-що завършил фейлетона ”Опечена работа”, с който пък осмивал неподготвеността на селскостопанските работници по кооперативните стопанства при възникване на инциденти и по опазването на реколтата от пожари по жътвено време. Затова пред нас и пожарникари, и комшии обсъждаха в „огнен дебат” как Стършела ги беше запалил всички със смях...

Отмъщението на бръснаря е друга една история, когато съм бил 6-7 годишен. Та, отивам аз напет и корназ да ме подстрижат. Чичо Живко, при който обикновено ме водеше татко, беше в почивка. Идва ми редът и сядам при нов и непознат батко. Той ми иска бележа, че съм платил, а аз му отговарям: „Моят татко е журналист на „Стършел” и ще ме подстрижете без пари, иначе ще ви нарисува във вестника!” Не си спомням какви са били коментарите, но той ме опатка набързо. Аз доволен се прибирам вкъщи, нашите като ме видяха... онемяха. Прическата ми – стил сюрреализъм и късен сталинизъм. Истината беше елементарна. Начинаещият бръснар от престараване и притеснение да не се види във вестника беше сътворил с ножицата всевъзможни стъпала в неразбираеми форми, наподобяващи абстрактни стълбища... Е, разбира се, на следващия ден татко ме заведе отново в същата бръснарница (най-новата и модерна тогава в града, намираща се до попската градинка). Чичо Живо, разбира се, оправи професионалния провал на новобранеца в салона и аз за първи път останах „гол фар” – само това беше спасението от отмъщението на бръснаря... Иначе години наред след тази история, щом отивах при тях, винаги ме питаха: „Как да бъде – гол фар или... с пари?..." Май от тогава ми е останала поуката, че няма безплатен обяд, а всеки честен труд се заплаща, иначе оставаш гол-голеничък със срама си...

За градинския пазач, чичо Митко и липовия цвят пък е друга една история, когато на всички деца през лятната ваканция дните ни се осмисляха и от народополезни трудови задължения като събиране на билки, предаване на вторични суровини, прочитане на поне 20 задължителни книги, а в читателския си дневник трябваше да разкажем за някои от тях, както и как изкарваме дългите дни на летния отдих. Разбира се, трима от махалата с пионерски трудов ентусиазъм отидохме да берем липов цвят в градската градина. Пеем си, събираме ароматна липа в платнени торби. По едно време ни стряска страховитият глас на един от пазачите:

- Слизайте, че ви пребих! Какво търсите на дървото? Слизаме ние подплашени и гузно мълчим. Само аз се престрашавам и обяснявам, че берем цвят.

- Не може – забранено е! – срязва ни Чолака. Той беше най-лошият пазач и имаше само една ръка.

- Как така не може – не се давам аз. – Нали това е градска градина. Значи, тя е на всички от града... Ние сме деца на народа на този град и ще си берем. Щом е народно, значи е на всички. А и ние ще го предадем в изкупвателния пункт. Това ни е пионерско поръчение от училище.

- Като ти светна една тояга, ще ти светна звезди посред бял ден! Давайте торбите и да не съм ви видял повече тук – тросна се Чолака. – Ако искате да берете, ще донесете разрешение от съвета. Иначе ще ви спукам от бой, ако пак ви хвана по дърветата... – Взе ни торбите и ние с виснали носове си тръгнахме за домовете. Но обеща, ако донеса документ, да ни върне липовия цвят.

Същия следобед отидох при чичо Митко в съвета. Той много обичаше децата и беше един от самодейците в театъра. И хорист в хор „Добруджански звуци”. И приятел на татко. Имаше дори самостоятелен кабинет. Обясних му какво се случи. Той ме остави да си рисувам. Неслед дълго ми донесе „Служебна бележка”. Този документ ми даваше право на мен и още трима души по мой избор да берем всякакви билки, по всевъзможни места на територията на града. Изходящ номер, печат, подпис на председателя на съвета. Тържествуващо на следващия ден съм при пазачите. Обясних им, защо съм при тях - Чолака този ден не беше на работа - показах документа и императивно поисках: „Сега ми върнете липовия цвят!” Хората от изумление седнаха, ченетата им виснаха. Гледаха напечатана, подпечатана и подписана бланка на съвета и с угодническа усмивка смотолевиха: „Колегата го няма. Елате утре по обяд и ще си вземете липата.” На следващия ден заварихме с други две момчета прясно набран цвят, който не се събра в трите ни торби и се върнахме за още един курс. От този ден повече никой не ни възпря в нашите благородни билкови дела. Дори години след това ме питаха имам ли нужда от помощ и участваха активно в моите пионерски летни задължения относно брането на билки. По-късно разбрах, че приятелят на татко - чичо Митко Русев - е бил началник на военно-административния отдел на съвета. Май по време на социализма това беше най-важният човек след кмета. Сега ги наричат заместници по сигурността. Какви години... Какви приятели... Какви деца... 

О, времена! О, нрави... Нищо ново под слънцето.

Животът продължава – задъхан, неспирен, преоткриващ стари истини и търсещ нови предизвикателства. Чрез нас, после с децата ни, внуците ни. Човек, душа, вечност... Пътят към безкрая! Път, който всеки един от нас започва с любов от сливането на материята. И продължава във вечността пак с любовта. Знам, че приживе с татко често спорихме, дори до непримиримост. Знам, че имахме различни мнения и всеки е устоявал своето. Но знам, че 35 години той е в мислите и в живота ми. А колкото повече малкият Брани пораства, ми напомня за него. И с усмивката, и с чара, и с излъчването, и с жестовете... Пламито - както със своята откровеност и болезнената чувствителност, така и с театралната си изявеност. Аделина – с амбицията си винаги да успее, с избухливостта и непримиримостта си към несправедливостта.

Родители, деца, внуци! Една симбиоза на материя и дух, преминаваща през времето и поколенията и която може да остане във вечността след всеки един от нас единството чрез способността си да обичаме...

На 27 юли 2014 г. , когато ще отбележим тридесет и пет години от както си отиде от нас, нека си спомним за нашия татко, човека, журналиста и артиста Иван Янков, който със собственият си живот ми помогна да разбера, че за доброто винаги има време, а лошото винаги бърза...

 

Бранимир ЯНКОВ

 


Сходни връзки

ЗА ДОБРОТО ВИНАГИ ИМА ВРЕМЕ, ЛОШОТО ВИНАГИ БЪРЗА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.11 секунди