изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-07-21 @ 20:02 EEST
Истината за Русия и Украйна все по-често си пробива път в западните медии    
Коментари В четвъртък в лондонския в. „Гардиан“ доайенът на британската журналистика Саймън Дженкинс изрази естествено за истински консерватор и политически реалист отношение: „Свалянето на полет МН17 бе злополука. Трагедията не бива да се използва като повод за наказване на Русия… Само глупци могат да унижават Путин и да подлагат на изпитание параноята му. Една [западна] страна, която знае това и успява да запази хладнокръвие, е Германия. Да благодарим, че я има“.

Въпреки продължаващата антируска медийна истерия реалистичното виждане на нещата си пробива път до ума на масовата западна публика. Широк отклик предизвика коментарът на авторитетния американски разследващ журналист Робърт Пери „Какво видяха американските спътници в Украйна?“. В началото на седмицата, в разгара на истерията, почти успоредно с новината за пресконференцията на руското министерство на отбраната, анкета на консервативния парижки в. „Фигаро“ на въпроса „Виновна ли е Русия за свалянето на МН17“ получи – след пълна мобилизация на антируските сили – 45% отговори „не“; по едно време се бе стигнало и до над 55% „не“. Почнаха да стигат до масовото западно съзнание и новините за военните престъпления на Киев, за хуманитарната катастрофа, за които заговориха Международният червен кръст, Human Rights Watch (бивш Helsinki Watch, нюйоркската шапка на Българския хелзинкски комитет) и СССЕ. 

В сряда фурор предизвика интервюто по CNN – или по-скоро надвикването в ефир – между репортера на CNN в Украйна Крис Куомо и тв водещия на „Кръстосан огън“ по Russia Today, американския журналист Питър Лавел. Бедният Куомо демонстрира христоматийно немощта на западните корпоративни медии в украинската криза – невладеене на основни факти, неразбиране на основни положения, липса на елементарно журналистическо любопитство за изясняване на неясни и противоречиви ситуации и твърдения, неспособност за морална рефлексия, подмяна на рационалния дискурс с неискрени, заучени емоционални изблици и папагалско повтаряне на безсмислени, спуснати отгоре клишета. Както отбеляза един западен коментатор, съветската пропаганда е останала жива и здрава, само се е преместила на запад по бреговете на Хъдзън и Потомак. 

Корпоративните медии сигурно ще са една от „колатералните жертви“ на украинската криза.  

Във времето на интернет медийното лъгане и манипулиране „на аба“ е абсолютно безотговорно и към собствениците, да не говорим за публичния интерес. Това е лош бизнес, не само лоша журналистика и гражданска безотговорност. Не е ясно дали и как в. „Ню Йорк Таймс“ и издателят му ще преживеят финансово украинския си позор, когато измеренията му почнат да стават ясни за всички. Не би било чудно, ако покрай Russia Today – вече с 600 милиона зрители на английски, испански и арабски по цял свят, скоро се появи и „руски“ нюйоркски всекидневник. „НЙТ“, чиято нова сграда близо до Таймс Скуеър беше ипотекирана, веднъж в близкото минало вече беше спасен от смърт с инвестиция от 200 милиона долара от мексиканския телефонен и супермаркетен магнат Карлос Слим. За „Газпром“ това ще е дреболия. „Тайм Уорнър“ (със CNN в портфейла си) току-що отби успешно опита на Мърдок да ги купи, но тяхното финансово състояние е много по-добро. 

За българския син медиен жабуняк вече изобщо не ми се отваря дума. Те са много по-зле от „Работническо дело“ от 1988 г., по-близо са до румънската „Скънтея“ от последните месеци на Чаушеску. 

Но какво тук значат някакви си медии? 

Киевската коалиция, кабинетът „Яценюк” също паднаха жертва на катастрофата МН17,  

но и на безизходицата от разпалената от самите тях гражданска война с военните им престъпления, и на разложението в армията им и растящите антивоенни протести по цяла Украйна, и на фактическия им фалит и задаващата се още през август икономическа катастрофа. 

Очертава се пълна катастрофа и на стратегията на западните покровители на Киев – 

неоконсерваторите във Вашингтон и доминираната от ЕНП напускаща Еврокомисия. Тя също, както констратирахме още през март, трябва да доведе до „основен ремонт“ по най-високите места. Вместо това засега Обама продължава да натиска своите разузнавачи и военни да се излагат като професионалисти в защита на идеологическите недомислия на Държавния департамент. Очевидно нито разузнавателната общност, нито Пентагонът са смятали довчера Русия за враг – проличава от пълната изненада на разузнаването от операция „Крим“ и от липсата на военно планиране за война с Русия. През седмицата Комитетът на началник-щабовете на САЩ с явно нежелание каза, че ще вадят от нафталина плановете си за война с СССР от 80-те години. 

Това, разбира се, е абсурд за един главнокомандващ – Нобелов лауреат за мир, какъвто е Обама. 

Русия е единствената страна, която може да унищожи Америка в евентуален глобален ядрен конфликт, но и – много по-вероятно – да я разгроми чрез неин proxy (марионетен) режим  

в локална война в Черно море. Впрочем вече стана ясно, че НАТО изтегля гастролиращите кораби от Черно море. Да доведеш Америка, макар потенциално, без никаква рационална причина до най-голямата заплаха за сигурността й – до ръба на война с Русия – е майсторлък почти като оня на Буш II, който за две-три години успя напълно да обърне симпатиите на света към Америка след 11 септември на 180 градуса. Обама имаше шанса да прекрати тенденцията Западът да се ежи срещу Русия винаги, когато тя се засилва. Оказа се обаче напълно неподготвен. 

Друго азбучно правило, неизвестно за него, е, че 

Русия се заема сериозно с прозападни реформи само когато има добри, доверителни лични отношения между руските и поне някои от основните западни лидери.  

Сега Обама е на път да пропилее и новия си шанс за помирение с Путин след евентуалните разкрития за МН17. Но още има време до края на мандата си да се поправи и да остави съвсем друга следа в историята, ако евентуално си спомни и изпълни програмата, с която бе избран в 2008 г., с която попиля Маккейн на телевизионния дебат по външната политика. Сигурността на Америка изисква реализъм, сдържаност, истинско партньорство, уважение към другите суверенни страни, отказ от едностранно силово налагане и фалшиво морализаторство. Така говореше Обама през есента на 2008 г. 

Въпреки съпротивата на евродесницата, може би и на Държавния департамент, Федерика Могерини е безспорно най-добрият кандидат за европейски външен министър – кандидатурата й отговаря в най-висока степен и на българския интерес. Ако тя бъде пожертвана по пожарни съображения, ще е крайно лоша услуга за ЕС. 

Надявам се евродесницата да е достатъчно разумна да разбере, че самото съществуване на ЕС е поставено на карта. Европа има нужда от бърза корекция на грешките, довели до дестабилизацията на Украйна в резултат на преговорите й за асоцииране с ЕС и хвърлянето й в кървава гражданска война, за която Брюксел, заедно с Вашингтон, носи пряка отговорност. Довели и до дефлационната катастрофа, надвисваща над Стария континент, с безработица като в началото на 30-те години. Премахването на напълно ненужната истерика в отношенията с Русия трябва да е сред основните приоритети но новата еврокомисия. 

В коментарите и на Запад, и в Русия, както и в България, и отдясно, и отляво все още силно 

преобладават етнорелигиозните и „цивилизационните“ интерпретации на украинския конфликт.  

„Руският свят“ срещу неруския, „православните“ срещу неправославните… Западните наблюдатели сравняват рускоезичните украинци с баските в Испания , православните – с католиците в Северна Ирландия. И подчертават, че Испания и Британия все пак не обстрелват малцинствата си по къщите им с артилерия. 

Или пък се представя като конфликт на „цивилизованите“ срещу „нецивилизованите“ – старият и толкова вреден за Европа полски предразсъдък, датиращ от XVII в. – от времето, когато Русия започнала да измества Полша като водеща сила на европейския Изток. За българските десни „Матушката“, с какъвто и да е режим, е нецивилизована, комунистическа и заплашителна, а Западът носи свобода. За левите Западът, „ФАЩ“, „Гейропа“, е гнил и перверзен, а православна и съборна Русия носи добро и справедливост. И от двете страни бъка от омраза и нетърпимост. Макар че дясното определено натежава. 

Затова е толкова важно да се поставят нещата в правилния им – социален – контекст. Вече писах, че донбаското опълчение реално израсна от същите корени като европейския протест срещу остеритета и олигархичната евробюрокрация, срещу прекаленото икономическо неравенство и несправедливостта на пазарния фундаментализъм. Националистическите и православни одежди, в които го диплят много от лидерите и адептите му, са само одежди, бутафория. Същото се отнася, както знаем вече, и за западноевропейските популистки протестни движения, които разтърсиха Стария континент на последните евроизбори. 

Донбаското опълчение е движение, дълбоко сродно на българския протест от февруари 2013 г.  

Като него то се разви стихийно отдолу, извън компрометираната партийна система. Но за разлика от него то бързо успя да си намери автентични лидери, в това число сред интелигенцията, и да създаде стройна организация. Без последното и разбира се – без военните си победи, новоруското движение, като февруарското, беше обречено на бързо затихване. 

Защо това общонародно движение получи най-масово развитие в индустриалния Донбас? Както в цяла Украйна и в много постсоциалистически страни, и в най-стария руски европейски промишлен район доскоро цялата икономическа, политическа и медийна власт бе съсредоточена в ръцете на украинските олигарси – собствениците на мините, фабриките и вестниците, господарите на поминъка на хората и вносителите в държавния бюджет – които държаха Киев в стоманената си хватка чрез Партията на регионите. Янукович беше от мафията на „донецките“. 

Протестното движение започна отчасти като феодален проект на олигарха Ринат Ахметов  

в подкрепа на Янукович. Но за разлика от други феодални проекти, като този на Коломойски в Днепропетровск и Одеса, донбаският промишлен пролетариат – напълно в духа на марксизма – много бързо се самоорганизира и надрасна ролята, която Ахметов му приписваше. През април на север се появиха отрядите на руския Гарибалди – Стрелков. Местните активисти, вдъхновени от примера на Крим, провъзгласиха народната република начело със съмишленика на Стрелков, философа Бородай, и подготвиха референдумите, които показаха голямата им популярност сред населението – и който в Москва и на Запад имаше уши, чу. 

В резултат на това Ахметов и „донецките“, доскоро всявали ужас у политиците, чиновниците, бизнесмените и милиционерите по цяла Украйна, сякаш се изпариха. Като Янукович през февруари. Е, не толкова бързо – съпротивата на „петата колона“ на олигархията в Донецк продължи до преместването на дружината на Стрелков от разрушения Славянск в Донецк и последвалата реорганизация в ръководството на народната република. Съпротивата на „шестата колона“ на олигархията в Москва продължава и досега – дори се активизира след MN17. Медийните говорители на руските олигарси и олигархичното крило в Кремъл добре разбират истинския смисъл на народното движение на Донбас. Неспособността на олигархичен Киев да го смаже с военна сила въпреки безогледното бомбардиране и на мирни жители ги хвърля в истерия, сравнима с тази на западните десни политици и медии. 

Западните твърдения, че Кремъл пряко подпомагал опълченците, се разминават напълно с реалността.  

Помощта за опълченците е дело на руски доброволци. Огромната популярност на донбаското опълчение и лидерите му в самата Русия, родила най-масовото и спонтанно народно движение в страната след перестройката – движението на доброволците, създава възможност за народна антиолигархична революция и там. Разбира се, високият – поне в сравнение в Украйна – жизнен стандарт, динамичната икономика и наличието на органично развил се, сравнително либерален и ефективен режим с популярен (83% одобрение) лидер като Путин предопределят ненасилствения и постепенен характер на тази революция. 

Прозападните противници на Донбас в Москва съветват Путин да извърши либерални реформи в интерес на едрия капитал, които да предотвратят руско повторение на Донбас и да снемат неизгодното за тях напрежение със Запада. Но не по-малко по-вероятно е Путин да избере да се облегне на народните маси, да използва патриотичния им подем срещу собствените си олигарси. Както кралете от европейското (и японското) ново време, съюзили се с гражданите срещу феодалите. Това сигурно ще бъде нагиздено в патриотични и православни драперии, но те няма да променят прогресивния му социален му смисъл. Така Путин наяпълно ще изземе дневния ред на либералната опозиция, която сега и без това е в долната точка на популярността си. 

Украинската гражданска война е все по-малко „етническа“ – като юговойните от 90-те – и все по-„социална“ – като испанската гражданска война от 30-те години на ХХ в. –  

и като в последната постоянно расте броят на „интербригадистите“. И както в испанската гражданска война, ще расте поляризацията на мненията за нея сред европейската и световната общност. В 30-те години в Испания се сражаваха левите републиканци – работниците, селяните, интелигенцията – подкрепяни от Сталиновия СССР (и от Мексико, а в началото – и от Франция на Народния фронт) срещу десните монархисти – генералите, едрите земевладелци, банкерите, индустриалците и католическите прелати, поддържани от Хитлер, Мусолини и Салазар. И международните страсти бяха съответно поделени. Сега 

в Донбас се сражават привържениците на народната република, които заслужават и се нуждаят от подкрепата на цялата прогресивна световна общност срещу олигархичния киевски режим, подкрепян от световната олигархия.  

Изключително важно е и донбаските опълченци, и украинските и руските им симпатизанти, и западните, в това число и българските леви и прогресивни сили да осъзнаят това. 

„Цивилизационен“ разлом между Донбас и Украйна, както и между Русия и Запада няма – има икономически и политически разлом, класов разлом  

между олигархията и нейните наемници – и мнозинството, 99-те процента. Опитвам се, колкото мога, да давам принос в този процес на осъзнаване – и се радвам, че коментарът ми миналата седмица „Киевският режим става опасност и за живота на европейците“ бе преведен на руски с малки съкращения и публикуван в „Новороссия“ (novorus.info), дето досега е видян от близо 9 хиляди читатели. Благодаря на колегите, помогнали безкористно за това! Истината е на страната на левите и на народните републиканци – и на Изток, и на Запад – те трябва да се отърсят от омразата на „етническа“, религиозна и „цивилизационна“ основа. Това са фикции, натрапвани им от десницата. Левите да оставят тези омрази на десните – те са на погрешната страна на историята и нямат друга възможност да се въодушевят. 

На какво основавам изводите си за опълченците? Освен на интерпретацията на общоизвестните факти, и на първия и засега единствен програмен документ на опълченското движение, приет на конференция на съпротивата в Ялта на 7 юли т.г. и озаглавен 

„Манифест на Народния фронт за освобождение на Украйна, Новорусия и Прикарпатска Рус“.   

Четящите на руски могат да го намерят в Гугъл: „Манифест Народного Фронта Освобождения Украины, Новороссии и Прикарпатской Руси“. Според манифеста целта на борбата е „построяването в Украйна на справедлива социална република без олигарси и корумпирана бюрокрация.“ Врагът на движението е „престъпният съюз на олигарсите, бюрократите, силовите органи и престъпния свят, обслужващи интересите на чужди държави, опиращи се на ултрадесни банди, раздухващи шовинистична истерия и насъскващи народите един срещу друг“. Съюзници на движението са „всички хора с добра воля, признаващи идеала на социалната справедливост и готови да се сражават за него независимо от своето гражданство и етнос“. 

Манифестът излага основните начала на една модерна, хуманна и социална държава с частна собственост, но без експлоататорски монополи, всевластие на банкерите и „корпоративен комунизъм“. Изразена е и грижа за българите в Украйна. 

Под принципите на манифеста сигурно биха се подписали поне 90% от февруарските протестиращи в България,  

както вероятно и 75% от българите и мнозинството западноевропейци. Биха се подписали сигурно и мнозинството обикновени българи, които обаче иначе пак биха си гласували за ГЕРБ. 

Защо е така – това е парадокс на съвременната медийно-опосредствана демокрация. Дали и на България ще е нужна въоръжена съпротива, за да се отърве от напастта ГЕРБ? Но отде би могла тя да се появи? 

Впрочем въоръжената сила на ДНР и ЛНР съвсем не е голяма, нито високоплатена, нито тежко въоръжена. Става дума общо за около 500 опитни бойци – половината местни, половината доброволци от разни краища на РФ и други страни, поемащи основната тежест на сраженията с 40-хилядните украински въоръжени сили. Плюс 5–6 хиляди местни доброволци, изпълняващи предимно „мирни“ задачи по охраната на блокпостове и други обекти. Работниците, които служат в опълчението, продължават да получават заплатите си от работодателите. Нали утре ще бъде много важно кой с какво е помогнал за победата. 

Както и други здравомислещи български колеги из пресата, надявам се, ако стане немислимото и ГЕРБ се върна на власт, идният февруари наистина да стане последен месец на българската глупост и първи – на българското събудено достойство. 

Журналистът Калин Манолов беше сложил онзи ден във Фейсбук една снимка, изобразяваща група живописни донбаски опълченци, за да ги подиграе: „Ръководството на Луганската народна република“. Аз му написах отдолу: „Пишат писмо на Обама“, отбелязвайки поразителното й сходство с известната картина на Репин „Запорожките казаци пишат писмо на турския султан“. И други ме подкрепиха. Луганск и Донецк са точно между Запорожието и земите на Донската казашка войска. 

И донбаските народни републики, и движението в тяхна подкрепа в Русия, и движението на кримския граждански лидер Чалий – успешен хай-тек предприемач, създал мощно гражданско движение за развитие на региона, са забележителни прояви на руското автентично гражданско общество, а не на нечия „политтехнология“ – без аналог след 1991 г., за съжаление и без аналог с каквото и да било в България. 

И още веднъж, няма никакво принципно противоречие между европейската ориентация на Украйна и каузата на донбаските народни републики. Няма и противоречие между членството на България в ЕС и необходимостта й от ляв завой. 

Просто и Европа, и Украйна, и България, ще се променят, и то бързо. Ако не с добро – по друг начин. Евроизборите го подсказаха. Времето го налага.

Автор: Валентин Хаджийски, Гласове

http://bgnews.me

МАЛАЙЗИЙСКИ "БОИНГ" С 295 ДУШИ СЕ РАЗБИ КРАЙ ДОНЕЦК - ВСИЧКИ ИНФОРМАЦИИ ПО СЛУЧАЯ /ОБНОВЯВА СЕ

 


Сходни връзки

Истината за Русия и Украйна все по-често си пробива път в западните медии | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.87 секунди