изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-11-14 @ 19:44 EET
КОГА РУСИЯ СТАНА "ДЯДО ИВАН"?    
История По време на турското робство българите имали една надежда за спасение, една надежда за Освобождение, едно упование за свобода - православна Русия. Дядо Иван! Но е любопитно: а все пак, защо са я наричали точно „дядо Иван“? Има толкова много други руски имена...

Историята донякъде ни дава отговора: защото именно по времето на цар Иван ІV - Грозни („Страшни“ - както го наричат враговете му) Русия нанася тежки поражения на мюсюлманските армии. Именно затова християнските народи, поробени от Турция, разбират, че тяхното спасение може да дойде само оттам.
А защо „дядо“? В православната традиция това е обръщение, което изразява почит и уважение; затова и, да речем, 35-годишни православни духовници биват наричани от доста по-възрастни миряни „дядо“.
И въпреки всичко - отговорът пак не е пълен. Добре, Русия е разгромила мюсюлманското нашествие, превърнала се е в надежда и упование за поробените православни християни - но къде, кога и как точно се е случило това?
Тук вече отговорът е съвсем конкретен.
Случило се е в края на юли и началото на август 1572 година, в една от най-великите битки на Европа, която определя съдбата на континента, а и цялата световна история, за векове напред.

Битката при Молоди.
В това сражение се сблъскват почти 200 хиляди бойци, от които над 100 хиляди остават на бойното поле. И само благодарение на руската победа тогава ние, българите, днес сме свободни, можем да говорим на своя език, не сме изклани, както бяха изклани арменците през 1915 г., имаме своя държава.
Не само това - тогава се решава съдбата на европейската цивилизация. И е достойно за съжаление, че за тази велика битка се знае толкова малко.
Впрочем, както личи по яростната русофобия, разгърната за пореден път, на българите им предстои да бъдат все по-неграмотни в историческо отношение, ако не поискат да се самообразоват сами, напук на високопоставените ни америкопитеки...
Затова трябва да познаваме историческите събития, благодарение на които днес съществуваме. Едно от тези решаващи събития е битката при Молоди...
Преди да разкажем за самата битка, е добре да си припомним как изглежда Европа в не толкова познатия ни ХVІ-ти век.
С две думи може да се каже следното: най-могъщата държава на континента по онова време е Османската империя. Онези европейски формирования, тогава наричащи себе си „кралства“ и „графства“, дори няма смисъл да бъдат сравнявани с тази огромна държава. Към края на ХVІ-ти век в състава на Турция са териториите на днешните България, Гърция, Сърбия, Унгария, Молдова, Трансилвания, границата на империята достига Виена, а в Северна Африка включва Алжир; турците обсаждат Малта, пиратите им опустошават бреговете на Испания и Италия.
Най-добрата пехота в тогавашна Европа - еничарите, които били християнски момчета, отвлечени, купени или взети като "кръвен данък", наброявали над 100 хиляди души. Спахиите представлявали конния гръбнак на турската армия, награждавани с „тимари“ - поземлени владения в новозавладените територии. Като имаме предвид и, че васалите на Високата Порта били задължени по заповед на султана да предоставят армиите си за общи походи, става ясно, че империята е разполагала с не по-малко от 500 хиляди добре подготвени бойци - повече от държавите в цяла останала Европа, взети заедно.
Има и нещо важно, което често се пренебрегва: през 1475 г. в състава на Османската империя влиза Кримското ханство. Неговият хан се назначава и сваля със султански фермани, вдига войските си и започва военни действия по заповед на Високата порта. В Крим се намирал султански наместник, а в някои градове имало турски гарнизони.
Също Казанското и Астраханското ханства били васални на империята, доставяли редовно роби за рудниците и бойните галери, както и робини за харемите...
По същото време в Русия робство не съществува. Всеки човек, роден на руска земя, поначало се смятал за свободен и равен с всички останали. Т. нар. „крепостничество“ представлявало това, което днес се нарича „аренда“, с едно допълнение: арендаторът не може да напусне земята, която е наел, преди да плати арендата на собственика. Това е. Не съществувало никакво „крепостно право“ (то е въведено през 1649 г.).
В Русия не били познати европейски дивотии като дворянските „право на първата брачна нощ“, право на благородниците да наказват и помилват. Руските дворяни дори нямали право да се разхождат с оръжие в градовете. Службата в армията била доброволна, като можела да се наследява и да бъде пожизнена. Който не желаел да служи, трябвало да върне имението на хазната и се смятал за свободен.
Именно в тази Рус, през 1533 г., се възцарил синът на Василий ІІІ - Иван. Неговото управление е едно от най-хуманните в тогавашната история на Европа.
Не, това не е произволно твърдение. Просто всичко, което обикновено разказват за Иван Грозни, се колебае от пълни измишльотини до откровени лъжи.
За дълбоко съжаление на русофобите, през ХVІ в. в Русия се записва старателно всичко, което се е случило. Записват се помените за починалите, пишат се синодници, които са запазени заедно с поменните бележки. И се оказва, че за 50 години царуване на съвестта на Иван Грозни тежат не повече от 4 хиляди души. Да, не са малко, дори ако не смятаме, че повечето са наказани със смърт за предателство и клетвопрестъпничество.
Но по същото време в Париж само за една нощ изколват 3 хиляди хугеноти, а в цяла останала Франция - над 30 хиляди за 2 седмици. В тогавашна Англия по заповед на Хенрих VІІІ са избесени 72 хиляди души, виновни за това, че били бедни. В Холандия по време на революцията броят на труповете надхвърля 100 хиляди.
Да, къде ти, Русия не може да се сравнява с Европа...
Цар Иван Грозни бил изключително начетен, имал много добра памет, обичал да пее и съчинява музика (негови стихари са запазени и се изпълняват до ден-днешен). Прекрасно владеел перото, оставил богато епистоларно наследство, обичал да участва в религиозни диспути. Сам разглеждал съдебни дела, работел с документи, не понасял пияниците.
Една от основните черти на Иван Грозни е манията му по огнестрелни оръжия. При него в руската армия за пръв път се появяват отряди, въоръжени с „пищали“ - стрелците, които постепенно се превръщат в основа на войската, като заместват в тази роля поместната конница. По цялата страна се строят оръжейни работилници, където се изливат все нови и нови оръдия, крепостите се преустройват за нуждите на огнестрелните дула - поправят стените им, в кулите поставят оръдия. Царят с всички сили се запасява с барут: купува, строи барутни мелници, налага на градовете и манастирите селитрен данък. Понякога това води до големи пожари, но Иван ІV е неумолим: барут, повече барут!
Първата задача, която стояла пред укрепващата руска армия, била да прекрати нападенията от страна на Казанското ханство. При това не временно, а веднъж и завинаги, за което имало само един начин: да покори Казан и да го включи в състава на Московското царство. 17-годишният юноша тръгнал на война. Тя траяла 3 години и завършила с неуспех. През 1551 г. обаче царят отново се появява пред стените на Казан и разгромява татарската войска. Казанците молят за мир, съгласяват се с всички изисквания на русите - но, по стар навик, не спазват условията на договора.
Този път обаче руснаците, кой знае защо, не преглътнали обидата - и на следващото лято, през 1552 г., отново развели знамената си пред вражеската столица.
Новината, че далеч на изток неверниците громят мюсюлманите, изненадала султан Сюлейман Великолепни - това било твърде неочаквано. Той заповядал на кримския хан Девлет-Гирей да помогне на казанците. Ханът събрал 30 хиляди души и тръгнал на поход срещу Русия. Младият цар Иван начело на 15 хиляди конници се отправил срещу него и го разгромил напълно.
Едва вестта за поражението на Девлет-Гирей стигнала до Стамбул, подире й литнала и друга - Казан бил превзет, ханствата станали с едно по-малко.
Докато султанът осъзнае какво се е случило - и вече му съобщават, че още едно ханство, Астраханското, е присъединено към Московското царство. Оказало се, че след падането на Казан астраханският хан Ямгурчей се ядосал и решил да обяви война на Русия...
Славата на покорител на ханства подарила на Иван ІV нови, неочаквани поданици: за да спечелят покровителството му, сибирският хан Едигер и черкезките князе се заклели във вярност на Москва.Така, неочаквано за цял свят, включително и за самата себе си, Русия за броени години увеличила двойно и повече територията си, като излязла на Черно море.
И се оказала лице в лице с огромната Османска империя.
Това означавало само едно: предстои страшна, опустошителна война.
През ХVІ-ти век Турция можела да изведе срещу Москва войски, 5 пъти по-многобройни от цялата руска армия. Само Кримското ханство, чиито поданици се занимавали не със занаяти, търговия или земеделие, а само с грабежи и заробване на християни, било готово да качи на конете цялото си мъжко население - и неведнъж вдигало на поход срещу Русия армии по 100-150 хиляди души (някои историци сочат цифрата 200 хиляди).
Но татарите били просто страхливи разбойници, с които можело да се справят 3-5 пъти по-малобройни отряди. Съвсем друго нещо били еничарите и спахиите - закалени в боеве воини, които били свикнали да покоряват нови земи.
Иван ІV просто не може да си позволи такава война.
Излизането на обща граница станало неочаквано и за двете страни - затова и първите контакти между новите съседи били учудващо миролюбиви. Турският султан изпратил на руския цар любезно писмо, в което приятелски му предложил да избере два възможни изхода от ситуацията: или Русия предоставя на волжските разбойници от Казан и Астрахан предишната независимост, или пък Иван ІV се заклева във вярност на Високата порта и влиза в състава на Османската империя барабар с покорените ханства.
Царят отказва.
Султанът освобождава кримските отряди, които използвал в Молдова и Унгария, и посочва на кримския хан Девлет-Гирей новия враг, който трябва да бъде съкрушен: Русия.
Започва дълга и кръвопролитна война: татарите редовно правят набези към Москва, руснаците се отбраняват със „засечната черта“ от повалени гигантски дървета, крепости, землени валове с вбити колове. Всяка година в защита на тази отбранителна линия застъпват 60-70 хиляди руски воини.
На Иван Грозни му е ясно, пък и султанът неведнъж е потвърждавал това със свои фермани: нападение срещу Крим ще се оцени като обявяване на война на империята. Руснаците си траят, турците също не започват активни военни действия, като продължават вече започнатите войни в Европа, Африка и Азия.
Докато ръцете на Османската империя били вързани по другите фронтове, имало време за събиране на сили - и Иван ІV започва енергични реформи в страната. На първо място, той въвежда режим, който по-късно ще бъде наречен „демокрация“. Институцията на воеводите, назначавани от царя, бива заменена с местно самоуправление - земски и губни старейшини, избирани от селяните, занаятчиите и болярите. При това новият режим се въвежда не с тъпа упоритост, както се направи след 1991 г. - а пресметливо и разумно. Преходът към демокрация става... платен. Ако местните жители харесват назначения от царя воевода - той продължава да си управлява. Ако обаче не им харесва - плащат в хазната от 100 до 400 рубли и могат да изберат за началник, когото си пожелаят.
Преобразува се армията. След като сам участва в няколко войни и сражения, царят прекрасно знае кой е основният недостатък на войската - местничеството. Болярите се назначават на военни постове според заслугите на техните предци: ако дядо ми е командвал левия фланг - значи и на мен ми се полага! Може и да съм глупак, и да имам още мляко по устата си, но постът командир на левия фланг е мой! Не желая да се подчинявам на стария и мъдър княз, понеже неговият син е бил командван от дядо ми. И сега не аз нему, а князът трябва да ми бъде подчинен!
Този проблем се решава радикално: организира се нова армия - опричнина. Опричниците се заклеват във вярност само на царя, и тяхната кариера зависи само от личните им качества. Всички чуждестранни наемници служат именно в опричнината: Русия, която води продължителна и тежка война, постоянно чувства липса на воини, но пък има достатъчно злато, за да наема вечно бедните европейски дворяни.
Болярите мразят опричниците, разпространяват гнусни слухове по техен адрес, организират заговори срещу царя - но Иван Грозни с твърда ръка продължава реформите си. Нещата стигат дотам, че фактически няколко години страната е разделена на две части: опричнина за онези, които искат да живеят по новому, и земство за привържениците на старите обичаи. Но царят постига своето и превръща старинното Московско княжество в нова, могъща държава - Руското царство.
През 1569 г. кървавото примирие, което представлява всъщност постоянни нападения от страна на татарските орди, приключва. Султанът най-сетне намира време и за Русия. 17 хиляди елитни еничари, подсилени с кримска и ногайска конница, тръгват към Астрахан.
Царят, който все още се надява да се размине без кръв, оттегля от пътя им всички руски войски, като едновременно зарежда добре крепостта с храна, барут и гюллета.
Походът се проваля: турците не успяват да придвижат със себе си артилерията, без която не са свикнали да воюват. Освен това, обратният път през студената зимна степ струва живота на мнозина от тях.
Обаче година и нещо по-късно, през 1571 г., Девлет-Гирей заобикаля руските крепости, помита малобройните болярски отряди и достига Москва със 100 хиляди души. Запалва града и се връща обратно. Москва изгаря, оцелява само каменният кремъл. Историците изчисляват, че общо загиват и са отведени в робство около 150 хиляди руснаци.
Иван Грозни изпада в ярост. Търкалят се болярски глави. Екзекутираните са обвинени в конкретна измяна: пуснали врага, без да съобщят навреме за набега.
А в Стамбул със задоволство потриват ръце: разузнаването чрез този набег показва, че руснаците не умеят да се сражават, а предпочитат да се крият зад крепостните стени. Вярно, леката татарска конница не може да превзема укрепления, но за опитните еничари това е позната задача, която са решавали много пъти.
Султанът решава да покори веднъж завинаги Московия. За целта на Девлет-Гирей се дават 40 хиляди бойци, 7 хиляди еничари и няколко десетки оръдия - за превземането на градовете. Отсега се назначавали татарски мурзи във все още руските градове, управители на все още непокорените княжества, разпределяла се земята, търговците получавали грамоти за търговия без мито. Всички мъже на Крим били свикани под знамената.
Огромната армия трябвало да влезе в руските земи, без да е предвидено да се завръща обратно.
Така и станало...
На 6 юли 1572 г. 120-хилядната армия на кримския хан Девлет-Гирей достига Ока и вижда насреща си 30-хилядна руска войска начело с княз Михаил Воротински. Ханът се подсмихва на глупостта на руснаците, тръгва нагоре срещу течението на реката, при Сенкин брод без усилие прогонва отряд от 200 боляри, прехвърля се през реката - и поема към Москва по Серпуховския път.
Воротински, който разполагал в армията си със 7 хиляди немски наемници, както и с донски и украински казаци, тръгва плътно подире му.
С невиждана за Европа скорост по руските простори се придвижвали огромни конни маси - и двете армии се били отказали от обозите.
Опричникът Дмитрий Хворостинин се промъквал по петите на татарите до селцето Молоди начело на 5 хиляди казаци и боляри. Едва тук, на 30 юли 1572 г., той получил разрешение да атакува врага. Отрядът му се хвърля напред, смачква татарския ариергард, продължава, и при река Пахра се врязва в основната татарска орда.
Татарите леко се учудват от подобно нахалство, но какво да правят: разгръщат се и нападат неголемия руски отряд с всичките си сили.
Руснаците побягват. Татарите се спускат подире им и преследват опричниците до самото село Молоди.
И там ги очаква изненада: „измамената“ на Ока руска армия вече била тук. И не просто била, а успяла да съоръжи „гуляй-город“: подвижно укрепление от дебели дървени щитове върху каруци. В пролуките из-зад щитовете ударили оръдия, от бойниците в дървените стени загърмели пищали, над укреплението се издигнал облак от стрели и се стоварил върху степната конница. Предните татарски отряди просто били пометени, сякаш огромна ръка измела от масата дребни трохи.
Татарите се объркали, отрядите им се смесили - а в това време Хворостинин разгърнал своите воини и отново се спуснал в атака.
Конните отряди на татарите, всеки от по хиляда души, връхлитали един след друг - и един след друг попадали в жестоката касапница. Изморените боляри ту се оттегляли зад щитовете на гуляй-города под прикритието на плътния огън - ту отново и отново се спускали в атаки. Татарите и турците, бързайки да унищожат тази неизвестно откъде появила се крепост, щурмували и щурмували, вълна подир вълна, като обилно поливали земята с кръвта си.
Само тъмнината на нощта прекратила това масово убийство.
На сутринта турско-татарската армия разбрала цялата страшна истина: била попаднала в капан. Пред тях на Серпуховския път се издигали стените на Москва с нейния кремъл, а зад гърба им в степта били прикритите зад дървеното си укрепление опричници и стрелци.
Сега вече проблемът пред неканените гости бил не как да покорят Русия - а да спасят живота си.
Следващите два дни преминали в опити на турците и татарите да уплашат руснаците, които им преграждали обратния път: обсипвали гуляй-города със стрели и гюллета, връхлитали го в конни атаки, надявайки се да влязат през отворите, оставени за болярската конница. Но на третия ден станало ясно, че руснаците по-скоро ще умрат, отколкото да позволят на враговете си да се измъкнат живи.
На 2 август Девлет-Гирей заповядал на татарите да се спешат и да атакуват руснаците заедно с еничарите.
Нашествениците прекрасно разбирали, че този път става дума не за грабеж, а да спасят кожите си - и се биели с яростта на бесни кучета. Битката била не на живот, а на смърт. Стигало се дотам, че татарите опитвали да разковат омразните им дървени щитове с ръце, а еничарите ги гризели със зъби и сечали с ятагани.
Ала руснаците нямали намерение да пуснат своите вечни грабители да си отидат по живо, по здраво, та да си починат и да се появят отново. Кръвта се леела през целия ден - но вечерта гуляй-город продължавал все така да стои на мястото си.
В руския лагер свирепствал глад - нали в преследването на врага болярите и стрелците мислели за оръжието, а не за храната, и просто зарязали обоза с хранителните припаси... Както отбелязват летописите: „В полках учал быть голод людям и лошадям великий“. Тук трябва да се отбележи, че заедно с руснаците жажда и глад мъчели немските наемници, които царят охотно вземал за опричници. Но немците също не роптаели, а продължавали да се сражават не по-зле от останалите.
Татарите беснеели: нали били свикнали не да се бият с руснаците, а да ги продават в робство! Мурзите, които се били приготвили да управляват новите земи, а не да умират в тях, също били мрачни. Всички чакали с нетърпение изгрева, за да нанесат финалния удар, най-после да разбият това неугледно укрепление и да изколят неверниците, които се криели в него...
В същото време, с падането на вечерта, воеводата Воротински взел със себе си част от воините, заобиколил по долчинки и оврази вражеския лагер и се притаил в засада. А рано сутринта болярите от укреплението начело с Хворостинин дали дружен залп по турците и татарите, спуснали се насреща им и започнала жестока сеч. Изглеждало, че още малко - и огромната маса на нашествениците ще смаже малобройните руски дружини.
Точно в този момент воеводата Воротински неочаквано ударил враговете в гръб...
И онова, което било започнало като битка, тутакси се превърнало в безмилостно клане.
На бойното поле при Молоди защитниците на Москва избили напълно всички еничари и татарски мурзи. Там загинало и почти цялото мъжко население на Крим. И не само обикновените воини - под руските саби паднали синът, внукът и зетят на самия Девлет-Гирей. Разполагайки със, според различни оценки, от 3 до 4 пъти по-малко сили в сравнение с врага, руските воини завинаги премахнали опасността, която застрашавала Русия откъм Крим. Живи се завърнали не повече от 10 хиляди бандити - и татарите в Крим вече никога не успели да възстановят силите си.
Това било първото голямо поражение в цялата история на Османската империя. Загубвайки на руските граници в продължение на 3 години почти 20 хиляди еничари и цялата огромна армия на своя сателит, Високата порта се отказала от надеждите си да завоюва Русия.
Победата на руското оръжие имала огромно значение за цяла Европа. В битката при Молоди Русия не само защитила независимостта си, но и лишила Османската империя от възможността да увеличи своите производствени възможности и армии с около 1/3. Освен това, от огромната османска провинция, която можело да се появи на мястото на Русия, пътят за по-нататъшна експанзия бил само един: на запад. След като вече била отстъпила Балканите на турците, Европа надали би издържала дори още само няколко години, ако турският натиск се бил увеличил макар не кой знае колко...
Предизвикателното писмо на султана, с което той искал Казан, Астрахан и васално подчинение от Иван Грозни, останало без отговор.
А за българите Русия веднъж завинаги се превърнала в „дядо Иван“ - надеждата за българската свобода...

По материали от интернет

Превод от руски и допълнения: Л. Чолаков

Тhttp://lyubomircholakov.blog.bg


 


Сходни връзки

КОГА РУСИЯ СТАНА "ДЯДО ИВАН"? | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 1.06 секунди