изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-09-24 @ 07:03 EEST
Най-добрият имитатор на Парцалев: Той предпочиташе мъжете!    
Интервюта  От страна на Калоянчев се чувстваше лека вражда към Парцалев, разкрива актьорът и шоумен Звезделин Минков

Звезделин Минков е български актьор, прославил се още в края на 70-те години като най-добрия имитатор на Тодор Живков, Георги Парцалев, Григор Вачков, Петър Слабаков, Георги Черкелов, Никола Анастасов, Тодор Колев, Георги Калоянчев и дори Татяна Лолова.

Роден е на 10 ноември 1959 в Козлодуй. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на Елка Михайлова. Работил е като конферансие и хуморист в ансамбъл "Магистрали" към Министерството на транспорта с художествен ръководител Стефан Диомов и солисти Ваня Костова, Росица Ганева и други. Играл е на сцената на драматичен театър "Димитър Димов" в Кърджали, във Врачанския театър, в Ямболския драматичен театър "Невена Коканова". Бил е конферансие на няколко български цирка. От 2001 г. до момента е актьор на свободна практика.

През 1985 г. печели първа награда в конкурс на БНР за най-добър имитатор.

Снимал се е в игралните филми “Леталото” (1980 г., реж. Огнян Гелинов), „Копнежи по белия път“ (1987 г., реж. Никола Корабов), „Ударът“ (1981 г., реж. Борислав Шаралиев), “Иван и Александра” (1989 г., реж. Иван Ничев.

Звезделин Минков е автор и на три стихосбирки: „Песни за Мария” (1998 г.,/, „Усещане за вечност” (2001 г.), “Земни небеса” (2008 г./.

Наскоро на книжния пазар се появи мемоарната му книга „Малки спомени за големия Парцалев”, посветена на 25-годишнината от кончината на „човека смях”.

С един от най-добрите си приятели – Петър Брезицки, в дома си в Левски

 

- Звезделин, вашата книга за Парцалев излезе навръх двоен юбилей – вашата 55-годишнина и 25-годишнината от смъртта на „човека смях”. Преднамерено или случайно се случи това? И не се съмнявам, че книгата, както и животът, ще има продължение...
- Аз писах тази книга с огромно вълнение. Започнах я на 1 ноември 2012 г. Писах, писах, писах и неусетно погледнах датата – беше 1 април 2013 г. Денят на хумора. Моят приятел Антон Тонев от Стара Загора ми даде идеята да я започна в навечерието на годишнината от кончината на Парцалев.

Междувременно много хора от шоубизнеса – Иво Танев, Ники Кънчев, галеристът Игор Марковски..., ми се обадиха и казаха, че книгата много им е харесала. Че са я прочели на един дъх. В това беше смисълът.

- Моментът на първата ви среща с Парцалев е много интригуващ за мен, а сигурно и за други читатели. На първо четене някой може да се заблуди, че той ви е харесал и ви е допуснал в своето близко обкръжение, защото го имитирате блестящо. Но едва ли е било само това...
- Не, заради всичко, комплексно беше... Заради актьорското присъствие. Парцалев ми даваше кураж. В книгата няма и грам художествена измислица. Всичко е преживяно. Не си правя фалшив пиар. Всички приятели знаят, че многократно съм разказвал някои от историите в книгата и те са се смели много.

Парцалев беше изключително обаятелна личност. Не беше ординерен. Беше просто несравним. Имаше такова присъствие, такова излъчване, такъв магнетизъм притежаваше, че хората неминуемо се смееха. Повечето го гледаха с отворена уста, готови да прихнат.
По-късно, когато го опознах, разбрах, че тези, които са му дали етикета „тъжният клоун на България”, са били много прави.

Той беше много тъжен човек

- Ваши колеги разказват, че се е чувствал самотен – това особено личи в историята как ви кани след новогодишно участие в дома си.
- Да, самотен се чувстваше, макар че милиони хора го обожаваха, макар че имаше много приятели и непрекъснато ги канеше вкъщи. Но Парцалев много страдаше за това, че така се е стекъл животът му и не е могъл да се свърже с една жена и да има собствено поколение. Много го болеше това. Беше много чувствителен, много раним, но го прикриваше. Пред мен обаче се отпускаше. Парцалев е плакал пред мен. Защото един голям български поет му беше посветил стихотворение. Тогава много се развълнувах и съжалявам, че не го преписах. Но мисля, че беше на Павел Матев. Прочете ми го в синьото барче. Извади стихотворението, сложи си очилата, разтрепераха му се пръстите от вълнение... Насълзиха му се очите. „Ти, Дон Кихот, който не можа да изиграеш своята роля...” Нещо такова беше.

- Имало ли е наистина някакви колизии в Сатиричния театър, които са скъсили живота на Парцалев? Не говоря за административни конфликти, а за човешката страна - че са го игнорирали не буквално, но се опитвали да го омаловажат, да му дават роли от втори план... И в последните месеци от живота му той бил в състояние на лека резигнация, на обида...
- Точно това не е споделял с мен. Казваше, че Дон Кихот е любимата му роля и просто така се е случило. Но той беше интелигентен, добре възпитан и внимаващ какво говори, за да отиде при директора и да каже, че иска тази роля. Споделял е между колегите. Плюс това казваше така: „Директорът решава какъв ще бъде афишът през годината, той си вика режисьорите, а те, вече ако ме одобрят, ще ме разпределят...” Но Парцалев безпределно обичаше работата си и никога не се уморяваше. Как можеш да заминеш сутринта във Варна, да направиш пет различни участия – всяко по 240 лв. Взимаше тези пари, показвал ми го е лично...

Показвал ми е документ от самия Тодор Живков,

от Държавния съвет на България, че се разрешава на следните лица: Лили Иванова, Емил Димитров и Георги Парцалев да получават двоен хонорар. 120 лв. беше таванът.

Влиза в едно предприятие. Спират да работят. Хоп, прави си хумора и прибира 240 лв. Отива в друго. 240. Отива в един салон – пак 240. И така - 1200 лв. Прибира се и почва да черпи.

- Не всички хора обаче с такива доходи черпят толкова щедро като Парцалев. При него е било въпрос по-скоро на манталитет, на характер...
- Така е. Той много обичаше Клуба на актьора на булевард „Руски”. Слизаше се по едни стъпала, извити като серпантина, надолу. Вътре беше задимена дупка, но пълна с много емоции. Пристигаха най-различни брадати, рошави актьори, бохеми... Парцалев си имаше специална маса. Те му я пазеха. Не можеше да сяда кой да е на нея. Той си избираше хора с чувство за хумор, които са широко скроени, които не са еснафи... Подбираше си компанията.

Канеше си такива, които харесва. Но някои си позволяваха са сядат без покана. Обикновено - актьори от Киноцентъра, които не бяха на щат в театрите, ангажираха ги по-рядко и те

го ползваха като спестовна касичка

от която можеш да си извадиш да пиеш едно уиски.

- Уискито и тогава не беше евтино!
- Разбира се, но те знаеха, че той е много богат, а понеже и душата му е такава, идват, сядат и: „О, бай Жоро...”, и след това, след двете питиета и мезета казват: „Хайде, аз отивам до тоалетната...”, и не се връщат, защото може да се наложи да извадят пари. Макар че Парцалев винаги казваше: „Няма да вадите пари, защото ме обиждате. Ако още веднъж го направите, няма да сте на моята маса!”

- Защо този велик комик остана без собствено жилище?
- Можеше да си купи, но не смяташе, че това е необходимо. Той плащаше 300 лв. за огромен апартамент под наем. Даже хотелите тогава бяха по-евтини – по 4,50 лв. на ден.

Винаги пътуваше с такси. Не използваше обществения транспорт. Никога не си купи лека кола, защото имаше толкова много приятели и само да им звънне и да ги попита: „Би ли ме закарал до Плевен?”, щяха да го закарат и до Букурещ.

- Парцалев нарочно ли запази този севернобългарски диалект? Може би е искал да бъде по-характерен? Петър Слабаков например също говореше така.
- Парцалев винаги си говореше така. Никога не си го променяше гласа. Това си беше природна даденост. Бленда. Беше цар на паузите. И мен ме е съветвал на най-интересното място да направя пауза, за да се замисли публиката. И след това ефектът да е по-силен. „Малко да си поровят мозъците”, както казваше той.

- Познавахте ли някой друг от неговите близки освен родителите му?
- Не, познавах само леля Веса, майка му, и бай Иван, баща му, той го наричаше „дядо Иван”. Много обичаше да се шегува с тях. Отиваме заедно на едно участие. И Парцалев казва с неподражаемата си интонация: „Сега да ви кажа нещо за вкъщи, понеже много хора се интересуват, пък няма от кого да го чуят. Аз съм на 64. Мама на 86, баща ми – на 89. И се дебнем един друг кой пръв ще пукне”.

- Шегувал се и със смъртта. Така е обичала да прави и Леа Иванова. Веднъж на някакъв панаир в Габрово, за да съберат публика, организаторите обявили, че това е последният й концерт, защото й оставало само седмица живот и, естествено, настанало стълпотворение за билети. Това ми го разказа наскоро един наш общ познат, когото титулуват „първия частен импресарио по времето на соца”. Парцалев чувстваше ли се зле, знаеше ли, че е болен, при това – сериозно?
- Така ли е направила Леа? Страхотно! Но Парцалев си пътуваше и никога не е споменавал за никаква болка. Освен душевната – за това, че няма семейство.
Аз затова описах боледуването му, защото съм ходил в болницата при него. Омръзна ми 25 години да повтарят, че едва ли не с някакви мъже, че правил оргии, че чупели шишета... Отвратителни неща, просто не искам да ги споменавам. Навремето така казваха и за Григор Вачков: „Змията му се увила около врата...”, и затова починал. Нали в „На всеки километър” имаше сцена с един питон...
Знам случая с Вачков от Юрий Яковлев, бащата на Жана Яковлева, с която сме учили заедно във ВИТИЗ. То си имаше дело. Защото

момичето е починало, когато е било в леглото с Григор

Задушило се от вълнение, че е било с него, после се доказа, че това момиче е имало порок на сърцето.

- От какво точно почина Парцалев? Скоротечна левкемия?

- Да, абсолютно. Един месец – и край. Влезе в Правителствена болница на 1 октомври 1989 г.

- Историята за „брака” на Парцалев с българка, която живее в Париж, достоверна ли е? Не е ли от разреда на „градските легенди”? Както и това, че Тодор Живков много е искал да ожени „всенародния любимец”?
- Никога не съм чувал, че Тодор Живков го е карал да се жени. Парцалев обаче ми е разказвал за Роза Димова. Тя си беше направила такива визитни картички – двойни, отвън пише: „Мадам Роза Димова – парфюмерия и козметика”, а като отвориш отвътре – Айфеловата кула , тя в средата, отляво – Ален Делон, отдясно – Парцалев.

Една вечер се запознали в парижки ресторант.

- Кои бяха приятелите, с които Парцалев се е срещал най-често?
- Илмата му беше близък приятел, последният му приятел, мисля, че в момента е от персонала на Народното събрание, но да не се обиди момчето, Петър Брезицки се казва, та той беше до него в последните години... Грижеше се за кучето му, за Вог, разхождаше го...

- Не сте го виждали в една компания с Георги Калоянчев?
- Веднъж Парцалев ме заведе в Сатиричния театър именно, за да се запозная с Калоянчев. След представлението ме хвана за ръка и ме заведе в гримьорната. Няма да прозвучи етично, защото Калоянчев почина, царство му небесно, но наистина двамата имаха малка, как да кажа, конкуренция. Не точно вражда, но идваше от страна на Калоянчев. А Парцалев беше добронамерен.

И представете си сега, Парцалев влиза в гримьорната и казва: „Кала, да те запозная с едно копеле! Те, много копелета се опитват да ме имитират, но тоя го прави най-добре, направо ми бърка в здравето!” Той много обичаше тази дума, но не я употребяваше за обида, а така, вместо „момче”. И Калоянчев, моля ви се, остана седнал, добре, нека, уморен е бил след представлението, но поне да си подаде дясната ръка! А той си подаде лявата ръка – три пръста. Дясната му беше нещо заета, не мога вече да си спомня с какво.

- И почти не ви е погледнал? Познах ли?
- Почти не ме погледна. И отговори:

„Абе, ти Парцалев може да го имитираш, защото не е такъв голям актьор като мен

Мен не можеш ме имитира, аз съм небе, ало-о-о-о!” Това ми направи лошо впечатление.

- Имате ли представа какво се случи с наследството на Парцалев през годините? Той е бил колекционер на антики, на бижута, на картини...
- Имаше невероятна колекция от икони. Беше луд на тази тема. Събираше ги от цяла България. Като пътуваше по градовете, влизаше в църквите, разпитваше хората дали някой притежава икони... И ги купуваше. Притежаваше над 120 икони! Каза ми, преди да почине, че ще ги завещае на дома в Левски, който направиха негов музей.

- Пръстените ли бяха слабото място на този голям актьор?
- Много пръстени слагаше на ръцете си, но на него му отиваха, да ви кажа. Даже имаше жестове – като говореше, си ги наместваше, наместваше, и понякога удряше с кокалчета по ръба на масата, за да ги донемести.

Веднъж Парцалев ми разказа особено трогателна история. „Преди едно представление в Сатиричния бях започнал да свалям пръстените от ръцете си. Тъкмо щях да сваля и последния, когато в гримьорната влезе директорът на театъра да ми пожелае успех. Заговорихме се и аз забравих този пръстен на ръката си. Излязох на сцената и започнах дълъг и много смешен монолог. Някъде по средата, докато ръкомахах въодушевено, изведнъж мернах пръстена. И изстинах. Пиесата беше българска. Героят ми бе обикновен, беден нашенец. Ако някой зрител вече бе забелязал пръстена, какво ли щеше да си помисли? Уж дрипав селянин, а пък на ръката му се мъдри златен пръстен?! Ужас!!! Намерих начин да се обърна с гръб към публиката и да го сваля. Но до края на представлението нещо в устата ми горчеше...”

- Извинете ме за тази констатация, но хомосексуализмът на Парцалев отдавна не е тайна. Нито пък е престъпление. От края на 60-те – на книга, а от няколко години – и на практика. Въпреки това тази тема при него /и не само/ продължава да се заобикаля и премълчава. Или да се поднася в пародийна, дори - във вулгарна светлина.
- Аз го боготворях. Бях го поставил на много висок пиедестал. И именно по тази причина не си позволих в тези 110 страници да не коментирам това, защото то не е нещо, от което хората биха се поучили и биха се разсмели, или бяхме научили нещо ново...

- Защо не – има специфични хомосексуални роли, които будят смях, има и такива, които са трагични, и ако нашето общество беше свободно... но то очевидно още не е, щом продължава да обявява „аутинг” на темата „български творци – хомосексуалисти”...
- Не съм имал други отношения с него, но иначе мога да ви разкажа много неща. Парцалев беше тъжен... И, разбира се, че е споделял. Но той не се криеше. Беше много оригинален. Даже разказваше такива вицове. Обичаше да коментира това положение, в което, така или иначе, беше попаднал. Защото това е начин на живот.
Ето един неписан спомен. Питаше ме: „На теб хубаво ли ти е с жена?” – „Много ми е хубаво, бате Жоро!” – „А на мен ми е хубаво, когато съм с мъже”.

Парцалев беше кавалер с жените, подаряваше им цветя, танцуваше с тях... Но просто този начин на живот, който си водеше, той го обясняваше:

„Ето, и аз имам нужда от такива удоволствия”

Когато се говори за него като обаятелна личност, да се споменава за хомосексуализма е излишно.

Това е все едно, като говорим за Стефан Данаилов, да подчертаваме, че е бил с много жени. Ами, бил е. Той си е мъж. Това е нормално и за другите, които не предпочитат жени.

Да се каже: „Въпреки хомосексуалността си Парцалев беше велик актьор”, е глупаво, долно, гадно и... неправилно. Той ни завеща огромната си любов към хората. И тя е, която остава.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА

http://www.blitz.bg

 


Сходни връзки

Най-добрият имитатор на Парцалев: Той предпочиташе мъжете! | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.10 секунди