изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Albena - Oasis for holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2017-10-21 @ 08:07 EEST
КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ ГЕНЕРАЛ-ФЕЛДМАРШАЛ АВГУСТ ФОН МАКЕНЗЕН И ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ СТЕФАН ТОШЕВ    
История Избухването на войната през 1914 година се посреща с големи очаквания от почти целия български народ… В сърцата на българите, чийто дух е унизен след Букурещкия договор от 1913 година, отново се пробужда надеждата, че българската кауза ще се разреши и правдата най-после ще възтържествува. Народът вярва, че Сърбия и Румъния ще проумеят колко важно е приятелството им с българите и помощта, която България може да им окаже; че най-накрая ще се вразумят и ще признаят за погрешни действията си по време и след Балканската война и ще отстранят несправедливостта по отношение на България.

Това мнение преобладава в почти всички среди на българското общество, особено сред тези, които с болка констатират и не могат да се примирят с мисълта, че бедите и страданията на България са резултат от противобългарската политика на освободителката Русия, толерираща и закриляща агресивните действия на Сърбия.
Войната започва. Настроенията в България са различни. Тревогата се смесва с радостта. Под влияние на чувствата едни кръгове открито демонстрират желанието си Сърбия и Русия да победят. Други с нетърпение очакват вероломните съседи и тяхната покровителка най-после да бъдат наказани. Трети, които не са убедени в силата на националните чувства и за които народните идеали са чужди, смятат, че България е прекалено изтощена от предишните войни, за да бъде подлагана отново на такова тежко изпитание.

Началото на Първата световна война заварва генерал-лейтенант Стефан Тошев като командващ Трета армия, дислоцирана в северна и североизточна България. Още с встъпването си в длъжност той започва усилена подготовка на войските за успешно противопоставяне на едно евентуално нахлуване на Румъния в пределите на страната, както се случва през 1913 година. По това време България е обявила своя неутралитет, но всеки български интелектуалец и политик съзнава, че поради стратегическото си положение тя не може да запази дълго време тази си позиция. Скоро започва голямото наддаване за привличането на България в тази война. Българското правителство очаква от Съглашението да направи справедливи отстъпки, за да застане на негова страна, но това се оказва невъзможно, тъй като то защитава претенциите на трайния си съюзник Сърбия. Румъния и Гърция също обявяват неутралитет. България до последно таи надеждата, че Русия ще се застъпи за нея, тъй като интересите й на Балканите са еднакво застрашени както от Англия и Франция, така и от Германия и Австро-Унгария. Но това не се случва.
Германските успехи на Източния фронт през лятото на 1918 година преобръщат колебливото обществено мнение в България. Надделява желанието правителството да застане на страната на Централните сили. По-голямата част от българите съзнават, че само една война против Сърбия ще има пълната подкрепа на народа; че войната за Македония, чиято свобода е извоювана с цената на хиляди български жертви е пътя на България. Основите на тази политика са изградени върху характерната българска чест и силните родолюбиви чувства. В нея е вграденото българско достойнство, запазило ни като народ през вековете.
Стигнало до твърдото решение да се присъедини към Тройния съюз, в първата половина на юни 1915 година българското правителство започва преговори с Германия. На 24 август същата година то подписва „Договор за приятелство и съюз между България и Германия” и „Военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България”. Към подписания договор е приложена тайна конвенция, имаща особен политически характер. Германия гарантира политическата независимост, териториалната цялост и неприкосновеността на България срещу всяко нападение от съседна държава. Ако Германия бъде нападната от държава, граничеща с България, то последната се задължава да съдейства с всички налични военни сили. Валидността на този договор е пет години.
Според параграф втори, трети и четвърти от Конвенцията Германия гарантира на България анексирането на спорната зона от Македония според договора със Сърбия от 29 февруари 1912 година, както и териториите източно от линията: устието и долното течение на река Морава до вливането на двете Морави – водораздела между тях – планината Черна Гора – Качаник – гребена на Шар планина, а по на юг – границата на Сан Стефанска България. При нападение от страна на Румъния България ще си присъедини всички заграбени земи, дадени на северната ни съседка според Берлинския договор от 1878 година. Ако Гърция нападне България, то последната си връща териториите, отстъпени на Гърция според Букурещкия договор от 1913 година.
За по-точно взаимодействие на войските от Централните сили на Балканите е назначен общ главнокомандващ – генерал-фелдмаршал Макензен, чиито оперативни заповеди са задължителни за съюзните армии. По всички маловажни въпроси българските войски са пряко подчинени на българското главно командване. То обаче не приема това изискване и отправя остри възражения. Германия отстъпва, като се съгласява оперативните директиви да се дават от главнокомандващия Макензен, но само след предварителното одобрение от българска страна. Така българският главнокомандващ запазва правото си да заповядва директно на армиите и да се разпорежда за действията им независимо от щаба на Макензен.

Като командващ Трета армия генерал Тошев предприема екстремни мерки за подготовката на поверените му войски за предстоящата война. Той разработва, преработва и предлага различни варианти на оперативни планове за действията на поверените му войски и им осигурява всичко необходимо за една евентуална война с Румъния.
С назначаването на Макензен, главнокомандващият генерал Жеков предвижда сериозни трудности в работата на двамата големи военачалници. Упорити и чепати, и двамата с остри характери, те не търпят възражения. Голямото родолюбие и силната воля на генерал Тошев се изправят срещу прекомерното високомерие и наглата самоувереност на Макензен.
Командващият Трета армия си съставя точна представа за политическата и военна обстановка. Той стига до заключението, че въпреки поетите ангажименти Германия няма да допусне увеличаване на българската територия, тъй като така България би се превърнала в непреодолима пречка за германските интереси на Балканите. При включването на България в бойните действия Централните сили дават щедри обещания, но когато българската армия започва да печели битка след битка, победа след победа в Сърбия и на Македонския фронт, Германия забравя своите обещания. Тя започва интрига с Турция, като й предлага част от южна Тракия почти до река Места. С това шантажиране смятащата се за велика Германия демонстрира на българите, че не ги приема за равностойни съюзници. В безумната борба за световно господство тя е готова да потъпче всеки, който пречи на целите й. Малка България трябва да стои настрана. Именно тези действия доказват на генерал Тошев колко погрешна и наивна е била представата на българското правителство, на царя и на главнокомандващия, че Германия ще прояви великодушие; колко важно е било предварително и много сериозно да се подсигури българската кауза, а не в края на войната да се разчита на милостта на един неблагодарен съюзник.  Опитът от предходните две войни навежда генерал Тошев на мисълта, че който не уточнява ясно исканията си, не се подсигурява срещу евентуално предателство от страна на съюзниците, не си осигурява защитни клаузи и не отстоява правата си, е обречен да загуби каузата, за която се бори.
Буен и неспокоен по натура, командващият 3-та армия генерал Тошев с болка наблюдава как Германия се гаври със своите съюзници. Отстъпчивостта на царя и правителството на Радославов го изпълват с гняв. За него е ясно, че германското главно командване ще задържи под свой контрол българските войски, за да ги използва като надежден охранител на жизненоважния за германските цели път Берлин–Цариград. Навярно е научил и за писмото на фелдмаршал Молтке – началник щаб на германската главна квартира, изпратено в навечерието на войната. В него германецът съветва своите подчинени така: „Съберете всички сили срещу Русия. Даже и италианците не могат да излязат такива подли кучета, че да ни ударят в гръб. Нахвърлете българите срещу сърбите и нека тези дрипльовци да се избиват едни други…” Тези обидни думи изрича един от най-известните военни капацитети на Германия за своя бъдещ съюзник. От тях може да се състави мнението, че германците ще се отнасят надменно с българите и че няма да се спрат пред нищо, за да постигнат политическите и икономическите си цели.
Още в началото на войната, макар и далеко от действащия фронт, генерал Тошев забелязва, че взаимоотношенията между най-големия и най-малкия съюзник в коалицията не са така гладки, както би трябвало да бъдат. Когато и двете страни влагат в тези отношения своите военни и политически интереси, своя национален темперамент, отличителни нрави и най-вече своите виждания за войната, те придобиват доста острота. Тези понякога сериозни търкания са резултат на голямата разлика в духовната култура, възпитанието, манталитета и националните идеали на съюзниците.
Наблюдателният генерал Тошев отбелязва, че във всяко отношение германците действат и се отнасят към българите с чувство на превъзходство, с надменността на силния към по-слабия. Тази показна самоувереност засяга достойнството и самоуважението на всеки български войник, офицер и генерал. Фанатичната вяра в превъзходство на собствената нация и болния стремеж към световно господство отричат суверенитета на другите държави. Германците не приемат истината, че всеки народ обича себе си такъв, какъвто е; че всеки носи своя генетичен код и има абсолютното право на съществуване; че трябва да защитава честта и достойнството си, изградени през вековете. Възпитанието им, което издига в култ правото на по-силния, кара германците да отстъпват единствено пред силните аргументи. Техните генерали изискват пълно подчинение и се озлобяват, когато някой им се противопостави. Те нагло налагат своето до момента, в който пред тях се изправи достатъчно упорит човек и ги застави да променят мнението си. Генерал Тошев вижда как правителството, царят и част от генералитета твърде лесно се съгласяват с германските предложения, които в повечето случаи са против националните ни интереси. В същото време българските инициативи се възприемат изключително трудно от страна на съюзниците.
Един от тази генерация германски офицери е назначеният за командващ войските на Добруджанския фронт фелдмаршал Макензен. В лицето на генерал-лейтенант Стефан Тошев той среща един достоен, а в много отношения и превъзхождащ го военен стратег, който не се спира пред нищо, за да защити националната кауза на България, чиято армия е малка, но притежава завиден, достоен за възхищение несломим  дух.
Това назначение става по настояване на германското главно командване. Фердинанд и правителството на Радославов, което не желае да поема отговорностите по военните въпроси, игнорират упоритата съпротива на българския главнокомандващ генерал Никола Жеков, който не може да приеме това нелогично и абсолютно излишно, дори вредно за българската армия, назначение.
Въпреки стремежа на съюзниците да наложат своя контрол, впоследствие действията се развиват според волята на българското главно командване. Войната против Румъния и операциите в Добруджа започват с разрешението на българския главнокомандващ, който нарежда на генерал Тошев да ги проведе точно според плана, одобрен от Щаба на Действащата Армия и утвърден от генерал Никола Жеков. По-късно сам фелдмаршал Макензен ядно споделя в мемоарите си: „България забавяше обявяването на войната и искаше да постави това в зависимост от започването на неприятелските действия от страна на румънците. Едва на 31 август вечерта българското главно командване даде съгласието си за започване на операцията.”
Първоначално генерал Жеков иска да подаде оставка заради извършеното през главата му назначение, но в този момент той преследва една основна цел –врагът да бъде бит, поради което се отказва от намерението си. Генерал Жеков е наясно с трудностите, които му предстоят и неминуемите търкания, които ще възникнат между съюзниците. Той познава отлично командните качества и манталитета на генерал Тошев и е сигурен, че неговата непримиримост трудно ще се стикова с разбиранията на Макензен, който защитава единствено германските интереси в Добруджа. В лицето на командващия Трета армия генерал Жеков открива човека, който му е нужен и който най-добре може да се противопостави на самоуверения фелдмаршал. Заради недомислието на царя и правителството, генерал Тошев също иска да подаде оставка, но у него надделява благоразумието и съзнанието за голямата отговорност, която носи пред българския войник. Моментът не позволява да се предприемат крайни мерки, които биха лишили българската войска от двама висши и много добре подготвени генерали. Личните чувства и амбиции отстъпват пред великото дело на България и дълга към Отечеството.

Още през лятото на 1916 г. главните командвания на Германия, България и Австро-Унгария разглеждат и разработват общ план за водене на военни действия, ако Румъния премине на страната на Съглашението и се намеси срещу тях. Предвид политическите си интереси Австро-Унгария настоява българската Трета армия да премине Дунава и да се насочи към Букурещ. Българският главнокомандващ генерал Никола Жеков прозира зад това искане стремежът на австрийското командване да облекчи положението на своите закъсали армии в Карпатите. Това обаче е в ущърб на България. На съвещанието генерал Жеков твърдо отстоява българските интереси и налага военните действия да започнат на Добруджанския фронт, като се развиват на територията на България.
С наближаването на военните действия щабът на фелдмаршал Макензен, назначен за командващ войските, които ще воюват срещу Румъния, издава директива № 6960, която има следното съдържане: “За да направим положението за нас благоприятно и да пренесем военните действия вън от страната, ще трябва най-напред с решителни удари, с разполагаемите засега сили, да се заемат най-важните пунктове за преминаването на Дунава в румънска територия. За по-късно се възнамерява, чрез едновременно и ненадейно нападение, да се завладеят с 4-та Преславска дивизия предмостната крепост Тутракан и с 1-ва Софийска дивизия - предмостната крепост Силистра”. По-нататък в директивата се предлага да се извърши пълно прегрупиране на 3-та армия по плана на Макензен.
На пръв поглед в тази директива има тенденция за добре организирана отбрана на Добруджанската ни граница и добра военна офанзива по Дунавския фронт, но генерал Тошев, запознат отлично с договореностите между съюзниците за бързо настъпление в Добруджа, се противопоставя сериозно на този план, като изоставя първата му част. Той и неговият щаб се заемат сериозно с втората част на директивата - едновременно атакуване на Тутракан и Силистра, още повече, че заповяданото прегрупиране се прави съобразно така предложената атака. Базиращ се на последните сведения на разузнаването за силите, с които разполага противникът в Тутракан и Силистра, и като обсъжда детайлно този въпрос със своя щаб, генерал Тошев стига до извода, че ако двете крепости Тутракан и Силистра бъдат атакувани едновременно, силите на малобройната му армия ще се разкъсат на части. Освен това ако Тутраканската крепост бъде атакувана само със силите на 4-та дивизия, която има в своя състав 17 дружини и при факта, че противникът разполага с 25 дружини и 20 батареи в Тутракан, не може да се разчита на сериозен успех. Той заключава, че  противникът само за един ден може да привлече свежи войски от Букурещ, докато зад частите на 4-та дивизия няма никакви сили за поддръжка и париране на евентуален контраудар. Един неуспех при Тутракан или дори кратко забавяне би повлияло отрицателно при завладяването на Силистра и другите обекти. Генерал Тошев изтъква, че едно светкавично завладяване на Тутраканската крепост, ще се отрази като катализатор върху моралната устойчивост на българската войска. И това трябва да стане по най-бързия начин, преди руските дивизии и кавалерия да са се притекли в помощ на Румъния. Въз основа на тези разсъждения енергичният командващ Трета армия решава: да се атакува Тутракан с 4-та Преславска дивизия, с 1/1-а Софийска бригада и с германо-българската колона на майор Хамерщайн, а 3/3-а Софийска бригада да бъде оставена в негово разположение, за да може да влияе, както на боя при Тутракан, така и срещу евентуален удар на противника откъм Силистра в тил на атакуващите Тутраканския тет-де-пон  войски. Озадачен от противопоставянето на генерал Тошев, фелдмаршал Макензен кани командващия 3-та армия да се срещнат в 15 часа на 31 август 1916 година в бюфета на гара Горна Оряховица. Генерал Тошев е придружен от началник щаба на армията полковник Стефан Попов. На тази среща помощник-началник щаба на Макензен полковник Хенч отрича данните, изложени от полковник Попов за силата и фортификационното състояние на Тутраканската крепост. Според полковник Хенч в Тутракан няма повече от 10-12 дружини, укрепленията са стари и неусъвършенствани, поради което крепостта може да бъде превзета само от 4-та дивизия. На това полковник Попов противопоставя сведенията на българското разузнаване, че в Тутраканския тет-де-пон  има 25 дружини и 20 пеши батареи /без тежката артилерия/, че укрепленията са усилени от модерна и съвременна по конструкция широка мрежа, със стотици вълчи ями, хиляди засеки и множество казематни и фланкиращи  постройки. Генерал Тошев допълва, че планът за едновременно атакуване на двете крепости е отхвърлен и не се приема и от ЩДА. “Тутракан трябва да падне възможно по-скоро и то до пристигането на руските подкрепления, за което абсолютно налагащо се явява атакуването му с достатъчно силни части.”
Полковник Хенч прави повторен опит да се противопостави, но нетърпящият възражение глас и стоманеното изражение на генерал Тошев му подсказват, че нещата ще се развият така, както ги изисква планът на ЩДА. Фелдмаршал Макензен, който досега е свикнал да налага мнението си и да му се подчиняват безпрекословно, за първи път в своята завидна военна кариера, среща толкова дързък и упорит военачалник. Той се съгласява с доводите на непокорния генерал Тошев и заповядва да му се предостави писмен доклад, който му се връчва веднага: “В изпълнение от дадената ми от Вас устна директива, на мнение съм да изпълня възложената ми задача по следния начин: а/. С 4-та преславска дивизия, с две бригади от 1-ва софийска дивизия и с отряда на майор Хамерщайн - общо 33 дружини, 23 полски, 8 гаубични и 4 тежки батареи, да атакувам южния и западния фронтове на Тутракан; б/. 2-ра софийска бригада с 8 дружини и 3 батареи възнамерявам да насоча като заслон срещу Силистра”.
Решението на генерал Тошев е срещу 25 румънски дружини и 20 батареи в Тутракан да атакува и удари крепостта с 33 наши дружини и 44 батареи. Макар и с голяма неохота, фелдмаршалът одобрява този план, като добавя още, че 2-ра бригада, която ще е в заслон откъм Силистра, да бъде дислоцирана при Ак Кадънлар и пресичането на границата да стане изненадващо и светкавично. Бригадата от 6-а бдинска дивизия получава заповед да се премести по-близо до границата в района на Садъкьой - Хасарлък - Яс тепе и оттам да се изпрати, където е нужно. Това е първото от многото стълкновения между самонадеяния стар фелдмаршал Макензен и упорития български генерал. Както ще видим по-нататък, тези сблъсъци между двамата антиподи във военната стратегия за войната в Добруджа ще доведат до хвърляне оставката на непокорния български генерал.
След тази съдбоносна среща и твърдото отстояване на плана за действие на 3-та армия, самочувствието на генерал Тошев и неговия отличен и скромен началник щаб е повишено. Нарочно подчертаваме този момент от дейността на генерала, за да бъде изтъкнато още в началото на войната в Добруджа неговото самостоятелно мислене и особено неговата непреклонна воля да налага своето разбиране над един човек като Макензен, увенчан с голяма слава във военните среди и срещу чийто авторитет всеки един би се замислил по какъв начин да действа, да спори и особено да се противопостави. Можем с основание да кажем, че никой от българските генерали по това време е нямал куража да се изправи срещу него, да защитава собственото си мислене с голямо чувство на отговорност и непреклонна неотстъпчивост, както генерал Тошев.

В деня, когато частите на 3-та армия завладяват Силистра, главнокомандващият германските войски фелдмаршал фон Хинденбург изпраща следната телеграма до щаба на фелдмаршал Макензен: “Негово величество заповяда след заемане Силистра да се започне настъпление към линията Кюстенджа - Черна вода. Бързото заемане тази линия има голяма значение.”
Директива № 1380 на Макензен в тази насока за по-нататъшни действия на 3-та армия не закъснява: “След заемането на Силистра да се предприеме настъпление с широк фронт срещу линията Кузгун - Кара Омар, с резерв зад десния фланг и в средата. Маршируващите колони да могат да се подкрепят взаимно чрез флангово съдействие.”
Генерал Тошев много добре разбира желанието на нашата Главна квартира и това на фелдмаршал Макензен след постигнатите успехи да се предприеме настъпление веднага на север, за да не се даде възможност на противника да заеме предварително подготвяната си и добре уредена позиция. Разбира се, такова е и желанието на самия генерал Тошев. Но от друга страна той знае, че ситуацията, в която е изпаднала малобройната му армия, му налагат да бъде много предпазлив. Войските му са все още пръснати на широк фронт и преди да предприеме нещо по-сериозно, той трябва да събере силите си. Преславската 4-та дивизия на генерал Киселов е все още около Тутракан, 1/3-а Софийски дивизия на генерал Драганов е в Силистра, а десният фланг на армията е при Добрич. Изучил обстойно направените препоръки в директивата на Макензен, на генерал Тошев му правят впечатление доста несъобразности, които са в драстично противоречие с каноните на военното изкуство. Командващият дунавските войски предлага резервите на армията да бъде оставени точно зад десния фланг и по-близо до морето, докато генерал Тошев мисли обратното. В предварителните разработки за по-нататъшните действия на армията си, той дава приоритет на развитие на бойните действия по левия фланг, по-близо до брега на река Дунав. Неговата предварителна сметка е с един удар откъм Дунав да настъпи и притисне изненадващо румънската смесена с руски и сръбски войски към морето и с това да спечели по-бърза победа. Затова решава и този път да запази своята самостоятелност при ръководенето на поверените му войски. Разбира се, той знае, че всичко това няма да се понрави на фелдмаршал Макензен и немското командване. Генерал Тошев не се съмнява, че Макензен може да направи правилна оценка за състоянието на армията и направлението на главния й удар, но тук се вижда намесата на глобалната политика и интереси, които заставят фелдмаршала да пренебрегне тотално военните си принципи и военното изкуство. Затова изпраща следната телеграма до неговия щаб: “Заповедта Ви да настъпя още днес към северо-изток и възможно по-скоро да достигна линията Кузгун - Кара Омер, не мога да изпълня, понеже 4-та Преславски дивизия е още далеч назад; 1-ва Софийска дивизия е направила вчера усилен преход за заемане източния фронт на Силистра, а турският 75-и полк едва други ден ще пристигне в Добрич. Дивизиите твърде много се отдалечиха от армейските си складове при Разград, Шайтанджик и Каспичан.  За да изпълня заповедта Ви, разпоредих да се тръгне на 12 септември и частите да се хранят с каквото намерят из селата”.
Така генерал Тошев запазва своята самостоятелност, което не се харесва на Макензен и германското главно командване. Притиснат от обективните факти, макар и с явно недоволство, фелдмаршалът одобрява това  решение на командващия 3-та армия, още повече, че новосформираната немска бригада Боде все още не е пристигнала в Силистра. Макензен обаче иска - “преследването, освен с кавалерийската дивизия, да се произведе с по-широк фронт, със смесени отряди, които като авангард да влязат в съприкосновение с противника,  и там, гдето е възможно, да разкъсат фронта му”. Генерал Тошев не е съгласен с тези изисквания на фелдмаршала. Докато 3-та армия не се приведе в ред от тежките боеве, докато полковете не бъдат готови за път и отново боеспособни, подобни изнесени напред отряди няма да успеят да нанесат сериозен удар на врага и да разкъсат неговия фронт, но те могат поотделно да бъдат разбити, затова той съобщава, че повече от това, което направил до този момент по оперативната заповед № 23, а именно: “1-ва Софийска дивизия да изпрати авангарди на линията Гърлица - Алифак и една отбранителна застава при с. Боджак, а Добричките войски - рекогносцировъчни отряди в североизточна посока, друго нещо той няма да предприеме.
Попаднал в собствения си капан, гузният фелдмаршал, който разбира, че се е компрометирал пред българския генерал, отговаря, че не е бил разбран и изпраща следните разяснения към генерал Тошев и неговия щаб: “С изпращането на авангарди от 1-ва Софийска дивизия не се иска те да вземат известна определена линия, непосредствено пред фронта й, но да напреднат докато намерят противника или поне толкова напред, доколкото им позволяват силите. Изпратените по този начин авангарди ще бъдат същевременно една желателна опора на усилената конна дивизия, която не трябва да се държи на едно определено място, а да се опита да дойде във фланг и тил на противника, за да го разстрои още повече.”
Получил горните разяснения, генерал Тошев не може да повярва, че това са разсъждения на един изпитан в много битки фелдмаршал. Тези елементарни пояснения, които са напълно излишни, го обиждат, защото и един подпоручик не би ги допуснал. Затова генерал Тошев отхвърля упътванията и остава твърдо на собственото си решение - докато армията не се групира, да не се изпращат други авангарди и рекогносцировъчни отряди; кавалерийската дивизия да продължава да си служи с придадените й по-рано две ловчански и две колоездачни роти и пешите картечни ескадрони. Той отхвърля директива № 1380, защото ако се изпълни първата й част - да се настъпва на широк фронт, ще се отиде против втората част - маршируващите колони да се поддържат взаимно чрез флангово съдействие. Ако колоните тръгнат от толкова широкия фронт на армията, то между всяка една от тях ще се образуват празни пространства в интервали от по 10-15 километра и още същата вечер ще се озоват срещу врага и то силно разединени. Настъпването с резерви на десния фланг и средата, както изисква щабът на Макензен, е почти невъзможно, защото все още главните армейски сили са около Силистра, а подсилването на десния фланг, съгласно изискванията на горепосочената директива може да се осъществи само след няколкодневно забавяне на марша. За генерал Тошев е ясно, че тази директива е съставена по предположение, че противникът няма да окаже сериозна съпротива и бой на Кузгун - Кара Омарската позиция и ще бъде принуден от войските на 3-та армия да отстъпи. Получените от генерала и неговия щаб сведения обаче са, че противникът усилено се окопава на тази позиция и не е изключено да окаже сериозен отпор. Затова генерал Тошев решава - на 12 септември 1916 г. армията да тръгне напред, добричките войски и 6-а п. д. да бъдат насочени полуналяво, за да съкратят походния фронт и да излязат по-мобилизирани и съсредоточени пред вражеските позиции. 1/3-а п.д. и бригадата Боде да се насочват фронтално, откъм фланга, край р. Дунав, а 4/3-а п.д. да се движи и следва между 1/3-а и 6/3-а п. д., в отстъп зад тях, готова всеки един момент да подкрепи колоните им или пък да настъпва централно. Колко прозорливо е това решение на командващия армията, говорят проведените боеве на 13 и 14 септември 1916 година.

На 13 септември 1916 година колоните на настъпващата 3-та армия успяват да изтласкат противника от неговите предни позиции. Решителна среща между двете армии, както очаква генерал Тошев, този ден не се състои. Тя става на следващия ден - 14 септември 1916 година За първи път от началото на войната между България и Румъния двете армии застават една срещу друга в пълния си боен състав, с твърдата решимост и от двете страни да грабнат желаната победа. Командванията и щабовете и на двете армии предусещат, че от изхода на тази среща зависи по-нататъшния ход и съдба на войната в Добруджа. Замисълът на генерал Тошев е придвижилите се напред флангове да привлекат вниманието и по-голямата част от противника към себе си, а с 4/3-а дивизия и 2/1-а бригада да удари центъра, да раздвои неприятелската войска, след което да я притисне силно към р. Дунав и да я бие на части. Този оригинален план на командващия 3-та армия не се реализира. На война, като на война. Воюват две страни, двете командвания разработват своите планове. Дали е случайно или не, но румънската армия, която разполага със значително по-големи сили от своята силно укрепена позиция, преминава сама в настъпление срещу центъра на 3-а армия. Положението става критично, изненадата от този неочакван изпреварващ удар е голяма. Командването, щабът и най-вече войските са подложени на голямо изпитание. Противникът атакува с голяма упоритост, но с контраатаки и атаки българите парират техните набези. Най-после атаките на противника са отбити и той е принуден да отстъпи още същата вечер далеко на север. Генерал Тошев не предприема решително преследване на отстъпващите части, поради слабите сили, с които разполага.
След боя румънската и руска армия заемат укрепената позиция Расово - Кубадин - Тузла, с общо около 70 дружини, на които 3-та армия противопоставя 62 дружини. Само българската артилерия има известно превъзходство. Духът на българските войници е много по-висок от този на противника. Въпреки че са доста изморени от продължаващите вече петнадесет дена боеве и големите загуби, българските полкове се държат добре, но вече ясно се чувства нуждата от почивка, попълване на загубите в жива сила и боеприпаси. Оказва се, че противникът не е по-малко изморен от непрекъснатите сражения и отстъпления. Въпреки това щабът на Макензен и българската главна квартира не искат да дадат възможност на врага, който според разузнаването получава постоянно свежи подкрепления, да се съвземе и затова настояват за предприемане на по-бързи действия. В същото време българските войски на Македонския фронт са притиснати от войските на Съглашението и генерал Тошев, който не иска веднага да атакува, мимо волята си отстъпва, като решава да продължи атаките срещу противника на Кубадинската позиция и на 17 септември 1916 г. В последния момент атаката е отложена за 18 септември, тъй като все още тежката артилерия не е успяла да заеме позициите си.
Боят на 18 септември се развива благоприятно за армията на генерал Тошев. Румъно-руският фронт е пробит, противникът панически отстъпва. На генерала много му се иска да изпрати за подкрепа достатъчно части отзад, но армията не разполага с резерви. Успехът, постигнат през този ден и дадените съвсем малко жертви, вдъхват куража на командващия да мисли, че с малко повече мобилизация, при взаимно съдействие на настъпващите колони и при една добре комбинирана атака, пробивът може да бъде разширен и противникът отново бит. Затова той решава: “1/1-а бригада и бригадата Боде да останат като ос на връщане по местата си; 2/1-а бригада усилена с 41-и п. п., 4/3-а и 6/3-а п. д., подпомогнати от лявото крило на Добричките войски, да ударят едновременно с 46 дружини на участъка Спапунар - Качамак - Кубадин; 74-и турски полк да остане като заслон в североизточна посока към с. Османча; а усилената кавалерийска дивизия на генерал Колев, като охранява крайния ляв фланг, да съдейства на атаката с един пробив към с. Осман факъ.” В този смисъл той подписва и оперативна заповед № 31:
Генерал Стефан Тошев посреща 19 септември 1916 г. с оптимистично настроение, но развилите се събития през деня не оправдават неговите надежди. Той знае от своето разузнаване, от конните разезди на генерал Иван Колев, от местни български жители, че врагът разполага с големи резерви и подкрепления, които продължават да се стоварват на пристанището в Кюстенджа. Досеща се, че руският генерал Зиончковски всеки момент може да стовари юмрука си в някои от по-слабите му участъци на фронта. В такъв момент от него като пълководец, като командващ 3-та българска армия, се изисква повече смелост, отговорност и мъжество, за да вземе най-правилното решение, отколкото когато армията му се чувства достатъчно силна, за да се хвърли в атака.
Останал сам с тези си мрачни мисли, изведнъж генералът се разведрява. На неговото стоманено лице се явява нещо като ехидна усмивка, израз на надделялата у него решителност и независимост: “Утре врагът ще стовари своя юмрук във въздуха!” Малко след това, без да се допитва до Макензен и Главната квартира, подписва оперативна заповед № 32, с която заповядва на дивизиите да отстъпят незабелязано още през нощта на позициите, които заемат на 18 септември, при началото атаката, т.е на около 4 км от позицията на противника.
Научил за това, фелдмаршал Макензен, който следвайки интересите на Германия непрекъснато изисква да се върви само напред, остава неприятно изненадан, че дори не са се допитали до него, не са му поискали мнението. През същата нощ той изпраща телеграма до щаба на 3-та армия, която гласи: “Частите да се задържат на завладения терен”, на което генерал Тошев не обръща никакво внимание. В този критичен момент той се стреми  да предотврати на всяка цена заплахата, надвиснала над твърде отслабналата му армия. Разбира се и ЩДА и Главната квартира са изненадани и недоволни от неговото внезапно решение, без да е уведомил главнокомандващия. Генерал Жеков веднага изпраща Макензен и престолонаследника княз Борис да анкетират случая. Двамата единодушно стигат до извода, че генерал Тошев е взел единственото правилно решение, с което предотвратява едно евентуално разбиване на армията.
Отстъплението е 3-4 км, но то не сломява духа на войниците. В същия смисъл е и заповедта на генерал Тошев до командирите на дивизиите: “От положителни сведения се установява, че противникът във вчерашните боеве е бил разбит и е правил последни усилия, за да прикрие отстъплението си. Още един наш замах и той щеше да бъде повален. Армията преустанови атаките си, за да се установи и попълни бойните си припаси за нови действия. Да се обясни това на всички офицери и войници, като се добави, че с техните подвизи и самопожертвование, противникът е вече сломен, но ни предстоят още усилия, за да бъде той окончателно унищожен. На сегашните позиции частите да се затвърдят здраво, да си приготвят отбранителни линии с ходове за съобщения и да се внуши на всички, че на тази позиция ще се държим на всяка цена, след което в скоро време ще се мине в настъпление. Нито крачка назад. Самоотвержените дела на частите от 3-та армия ще се увенчаят с още по-славен край. Апелирам към Вас да внушите горното на подчинените си и да удвоите енергията и бодростта им през тези няколко дена на затишие… Командващ 3-та армия генерал-лейтенант Тошев.”
Въпреки ясната позиция на генерал Тошев да не се бърза с подновяване на атаката на Кубадинската позиция, десет дни след оттеглянето на 3-та армия фелдмаршал Макензен заповядва да се настъпи отново. Генерал Тошев се противопоставя на тази заповед. “Опитът ни научи да обмисляме повече, да стъпваме здраво и да избягваме увлеченията”, казва по този случай сам генералът. Отлично знае, че това ще е една ненужна атака, която няма да има никакъв успех. Той съобщава на Макензен, че ще изпълни заповедта за атака, само когато му се дадат исканите подкрепления и най-вече мощна артилерия. С това си деяние генерал Тошев си навлича още повече омразата на стария и самомнителен фелдмаршал, а в негово лице и на цялото германско главно командване. Въпреки това заедно със своя помощник - началник щаба на армията полковник Стефан Попов, упорито работят над бъдещата настъпателна операция на поверените им части.
Когато този план добива своя завършен вид, когато почти всички приготовления в частите са завършени и се очаква всеки момент да пристигне обещаваната дълго време германска пехотна дивизия и тежка артилерия, от щаба на Макензен се получава запитване - дали армията е готова да предприеме поредната атака на Кубадинската позиция, без да дочака пристигането на обещаните германски войски, които по неизяснени причини щели да закъснеят. Фелдмаршалът изисква тази атака да се проведе непременно източно от железопътната линия. На това запитване генерал Тошев донася, че противниковата армия има превъзходство, а неговата армия все още е слаба, след като от нейните редици в досегашните ожесточени сражение са излезли от строя над 22 000 убити и ранени. Фелдмаршал Август фон Макензен отговаря устно с нетърпящ възражения тон: “Да се произведе главния удар източно от жп линията и то без да се изчаква пристигането на 217-а немска дивизия и тежка артилерия!”
За 28 септември е насрочена среща между фелдмаршал Макензен и генерал Тошев в Добрич. Надеждите на генерала са, че двамата ще обсъдят създалата се ситуация и спокойно ще вземат необходимите мерки за избягване на евентуални неприятни ситуации и изненади. Още в първия момент Макензен повтаря взетото си вече решение, като определя срок за нейното изпълнение - през следващите два-три дни. Схванал веднага, че му предстои да защитава и отстоява интересите на българската армия, генерал Тошев отново спокойно излага своя план и съображения, настоявайки атаката да се отложи. Макензен отхвърля доводите му и през стиснати зъби, сухо и озлобено повтаря заповедта си. Изнервен от неподчинението, фелдмаршалът повишава тон и с още по-голяма настойчивост заповядва да се изпълнят нарежданията му. Грубият тон, с който се обръща към него един уж равностоен съюзник, силно обижда националното достойнство на именития български генерал, който до този момент няма поражение на бойното поле. Той категорично отказва да изпълни тази заповед, която дори не е съгласувана с българското главно командване.
Наблюдаващият тази сцена - престолонаследникът княз Борис, вижда, че само след миг отношенията между двамата славни военачалници ще станат невъзможни и той се намесва в спора. Благодарение на него въпросът е разрешен временно така, че да задоволи и двамата.
В щаба на българската армията започват усилена подготовка за новата атака на Кубадинската позиция. Направени са редица проучвания и рекогносцировка, от които се стига до извода, че най-доброто място за нанасяне на удара е самият център на неприятелската позиция около Кубадин. В изпратения до Макензен подробен доклад за предстоящата атака генерал Тошев недвусмислено изтъква, че неговата 3-та армия е по-слаба от войските на противника и че не му достигат 19 000 човека за щатното попълване на частите, а очакваната германска дивизия и тежка артилерия още не са пристигнали.
Фелдмаршал Макензен се запознава подробно с плана на командващия 3-та армия - противникът да се атакува в центъра, но не одобрява неговата идея и заповядва ударът да се нанесе срещу левия неприятелски фланг, т.е. в направление на с. Топра Хисар.
Следва нова изненада за генерал Тошев. Фелдмаршал Макензен поема командването на 3-та армия по време на тази операция. За да унизи още повече командващия, той разделя армията на две групи - лява и дясна, т.е. източна и западна. Генерал Тошев приема това с достойнство. Командването на източната група, която има за задача да играе основна роля, е поверена на генерал-майор Кантарджиев, а западната остава под командването на генерал Тошев. Освен лично отмъщение, в тази постъпка на стария фелдмаршал се забелязва известно недоверие към упорития и неотстъпчив български генерал още повече, че главният удар е поверен на източната група, а на западната се поставя почти демонстративна роля.
Настъплението започва рано сутринта на 19 октомври 1916 г. От своя наблюдателен пункт генерал Тошев следи внимателно развитието на боя. Чуват се силните тътнежи на тежката артилерия. Всеки момент той се надява да получи съобщение, че село Топра Хисар е превзето, където според плана на Макензен се разиграват главните събития. Малко по-късно научава, че стрелбата на германската тежка артилерия е неточна и позициите на противника почти не са засегнати и той оказва силна съпротива на атакуващата в това направление германска дивизия. Командващият Източната група генерал Кантарджиев отлага подготвящата се нощна атака, поради бързото изтощаване на германската пехотна дивизия, съставена от опълченци.
В същото време събитията в Западната група се развиват много добре. Славните воини на 4/3-а Преславска дивизия настъпват енергично и към 18 ч. успяват да пробият фронта на противника, да пленят 24 офицера и 2800 войника, като застават във фланг и тил на противника, принуждавайки го да отстъпи. Отстъпват и противниковите войски, които се сражават срещу Сборната дивизия. На крайния десен фланг на армията кавалерията на Иван Колев успява да пробие фронта и да заплаши противника при Топра Хисар. Това принуждава румънските, руските и сърбо-хърватските войски набързо да се изтеглят и отстъпят под угрозата на окончателното им разбиване и унищожаване. Ето как генерал Тошев, подпомогнат много добре от старите си бойни другари - генералите Колев, Киселов и Недялков, успява да изтръгне победата от обединените вражески войски, въпреки погрешните разпореждания от сухите и категорични заповеди на саможивия фелдмаршал Макензен.
На 26 октомври 1916 г. армията е отново обединена под командването на генерал Тошев. По отношение на развитието на бойните действия в полосата на фронта на неговата армия той няма причини да не е доволен, но взаимоотношенията му с Макензен от ден на ден стават все по-обтегнати.
На 3-та армия под командването на генерал Тошев й предстои превземането на град Констанца, където румънското командване е натрупало огромни количества петролни резерви и многобройни богати складове с хранителни провизии и други всякакви материали. Поставената от Хинденбург  директива пред Макензен - “да се започне настъпление към линията Кюстенджа - Черна вода, бързото заемане на тази линия има голямо значение”, трябва да започне да се изпълнява. Заповедта е кратка и ясна. Още със започване войната за Добруджа, командващият 3-та армия генерал Тошев вижда в действията на фелдмаршала не само лична ненавист, не само стремеж към чисто военни успехи на германското главно командване, но и нещо друго. Как няма да се стреми Макензен да изпълни директивата на главнокомандващия германските войски фелдмаршал Хинденбург, когато началник щаба на германската армия генерал Лудендорф му е изпратил друга, много по-важна директива: “Установяването на България в Добруджа не отговаря на германските интереси. Моите планове отиват донякъде против българските интереси тук.” Ясно, точно и категорично.
За да може да изпълни глобалните интереси на германските политически и военни кръгове, главна пречка Макензен вижда в лицето на този дребен, упорит, чепат и отлично подготвен български генерал, който е готов дори да пожертва личните си интереси и военната си кариера, за да отстоява и защитава българските политически и военни интереси, от техните безцеремонни и нагли домогвания. В тези дълбоки подбуди на зачестилите, налагащи се и вече почти взели връх неприязнени отношения между двамата, особено от страна на Макензен, се крият големите германски цели.
Още по времето на първата среща между двамата, дисциплинираният генерал живее със съзнанието за високия пост, който държавата му е поверила и че ще трябва да отстоява и защитава нейните интереси и честа на народа пред чуждите домогвания. Затова още при първата среща генерал Тошев запазва своята самостоятелност и самостоятелността на българската армия и народ. С течение на времето неговата 3-та армия жъне победа след победа Накрая й предстои да завземе и град Констанца. Германският генерален щаб, щабът на Макензен и лично той стават все по-неспокойни и капризни, защото той вижда в лицето на генерал Тошев най-голямата пречка в изпълнението на директивата на Хинденбург и Лудендорф. В своята неприязън германецът стига дотам, че специално заповядва на командващия 3-та армия и неговия щаб да не се свързват директно с Главната квартира и ЩДА на българската войска, а това да става само чрез него. Разбира се това може да се случи с някой друг генерал, но не и с генерал Тошев, пред когото не важат никакви предишни заслуги, та били те и на този помпозен и суетен фелдмаршал. За своята наглост Макензен получава дързък и мотивиран отговор-отказ, одобрен малко след това и от Главната българска квартира.
Генерал Тошев отлично знае, че фелдмаршал Макензен е голям и изпатил военен деец и стратег, прославил се в много битки, но понякога той жертва доста от правилата на военното изкуство. Той го прави, защото така му налагат тия, които ръководят войната, за да могат да използват “най-подходно всички средства, с които разполагат, за да постигнат дадената цел”. Генералът смята, че ако и неговата страна, политиците и висшите военни стратези могат “да използват най-подходно всички средства, с които разполагат”, а те в случая са много, то българския войник, българската войска и самата България не ще бъдат огорчавани по един брутален начин от своите съюзници, а в случая най-вече от Германия. Нещо повече, българските политици и висшите военни среди имат достатъчно механизми, достатъчно козове и сили, не само да наложат едно такова уважение, но и да наложат цялостното обединение на народа и законните български земи. Това могат да направят само политиците, след големите български победи, на зелената маса на преговорите.
На 26 октомври 1916 година става поредния сериозен инцидент между двамата военачалници. На малката гара Мик Бюлбюл /Северна Добруджа/ е целият щаб на 3-та армия, начело със своя командващ. Макензен слиза от вагона си, придружаван от престолонаследника княз Борис, сериозен, нелюбезен, отминава строените висши български офицери, след което с широка усмивка се отправя към застаналите доста встрани млади германски офицери и се ръкува с тях. Изненадан от това безочливо държание генерал Тошев дава изблик на възмущението си: “Не позволявам никому да изказва по официален начин незачитане към командващия 3-та българска армия и щаба му, та бил той и Макензен!” Напуска перона, следван от своя щаб и се оттегля във вагона си. Цялата тази случка се разиграва пред очите на княз Борис, който също е озадачен от държането на фелдмаршала. След кратък емоционален разговор със стария Макензен, князът отива във вагона на генерал-лейтенант Стефан Тошев. Моментът се оказва тежък. Българският генерал е дълбоко засегнат от държането на високомерния германец и думите, които князът употребява, не са достатъчни да го успокоят. Накрая князът му казва, че ще бъде официално удовлетворен и то веднага. Едва тогава той слиза от вагона, където го очаква самодоволно усмихнатият фелдмаршал Макензен, който подава ръка на него и целия му щаб. Естествено генералът не може да се примири с това поведение и държане към него, но в интерес на висшите политически и военни интереси, приема удовлетворение от фелдмаршала. Въпреки изгладеното недоразумение, първоначално лоялните отношения между двамата знаменити пълководци не се изглаждат. Напротив, от ден на ден те стават все по-обтегнати.
След като Кюстенджа, Меджидие и Черна вода са превзети и врагът е сломен, започва вече една системна открита борба срещу командващия на 3-та армия и респективно срещу генерал Тошев. Поводите са различни, но са преди всичко на военна, стопанска и политическа основа. Генерал Тошев съзира това отношение в нежеланието на Германия България да се установи в Добруджа, защото това не отговаря на техните интереси. Ето какво казва началник щаба на германската армия генерал Лудендорф: “Преминаването на цяла Добруджа в български ръце, както искаше България при сключването на мир с Румъния, беше неблагоприятно за германските интереси. На мене би ми било най-приятно северна Добруджа да останеше на Румъния - това отговаряше и на становището, което заемах по добруджанския въпрос през последните петнадесет месеци.”
Генерал Тошев наблюдава едно куриозно поведение и отношение между нашия пръв съюзник - Германия и нашия враг в тази война - Румъния. Без да се притеснява от нищо, от договорни и етични задължения, съюзничката на България - Германия, водена от своите държавни интереси, се обявява против своя съюзник и подкрепя доскоро общия враг. Това особено силно проличава при подписването на Мирния договор с Румъния в Букурещ през 1918 г. Въпреки явния стремеж и тенденцията в отношенията към нея, България остава лоялна като съюзник, макар с това да пренася в жертва своите интереси, достолепие и народните идеали за пълно обединение на българските земи.
На генерал Тошев му е ясно защо поведението на стария фелдмаршал е такова. То се определя и ръководи от висши държавни фактори, движещи и определящи целите на войната. В случая Макензен е само техническия им проводник, който е постоянно подкрепян от тази върхушка.
За голямо съжаление не може да се каже, че доблестния и енергичен български генерал, който прави всичко възможно да защити и отстои българските политически интереси и интересите на българската войска, е подкрепян от тези, които ръководят политиката и войната. Тези фактори дори не уреждат взаимоотношенията между двете съюзни държави. Трябвало е да наложат на германците да зачитат интересите на България, но те дават приоритет на българската лоялност, към един напълно некоректен съюзник, какъвто се оказва Германия.
На 27 октомври 1916 г. разривът между фелдмаршал Макензен и генерал-лейтенант Тошев е окончателен. Този ден самоувереният Макензен заповядва 1-ва Софийска дивизия да излезе от състава на 3-та армия, без да е съгласувал това с главнокомандващия българските войски. Генерал Тошев се противопоставя, като иска заповеди от ЩДА на България, но Макензен не иска и да чуе за това. Неполучил никаква подкрепа от страна на българското главно командване, генерал Тошев смята, че може би неговата личност е пречка за добрите отношения със съюзниците и той с болка на душа връчва оставката си с мотива: “За да не бъда вреден на делото, искам от ЩДА да ме освободи от командващ 3-та армия”. Главнокомандващия генерал Жеков му отговаря, че не е съгласен да го освободи и че ще уреди въпроса за нормализиране на взаимоотношенията. Конфликтът между двамата военни не затихва, напротив, разгаря се още повече. Накрая завършва с това, че на 23 ноември 1916 г. генерал Тошев е сменен от длъжност с генерал Нерезов. За да бъде изтръгнато съгласието на царя и да го накарат да подпише указ за смяната му, е бил нужен почти цял месец, като са изтъквали пред него, че генералът бил твърде впечатлителен, боязлив, че е германофоб.
Каква ли щеше да бъде съдбата на България, ако всички от които е зависело и зависи нещо, постъпваха така, че “да не бъдат вредни за делото”? Навярно друга и със сигурност по-добра! И ако генерал Тошев с тази своя рицарска постъпка остава да живее в сърцата като един достоен български пълководец, то за жалост не може да се каже същото за повечето от управляващите и командващите прославената българска войска.
Отношенията на генерал-фелдмаршал Макензен извън формалностите и задълженията, но във връзка с тях по отношение на българската войска и в частност към личните качества на генерал Стефан Тошев още от встъпването му като командващ войските воюващи в Добруджа, не се сърдечни и порядъчни, но не и толкова лоши, че двамата да не могат да се сработят. Макензен има за цел да влага във взаимоотношенията си с българите своята и тия на Германия интереси, да влага в тия взаимоотношения само своите разбирания, темперамент и начин на командване, затова търканията и недоразуменията между двамата от най-различно естество, с всеки изминал ден стават все по-остри, без обаче генерал Тошев да влага в тях преднамереност и зла воля, а търси да защити чисто българските интереси пред държащия се надменно и самоуверено целомъдрен стар фелдмаршал. Генералът прозира в това, че Макензен влага в своите отношения твърдото си съзнание за свое някакво превъзходство, което за себе си той смята за безспорно и безусловно, както и преимуществото на силния над слабия, на големия съюзник, над малкия съюзник. С тази самоувереност, която впрочем не е характерна само за Макензен, но и за другите висши германски офицери, той продължава да определя своето отношение както към българските войски, воюващи в Добруджа, така и към самия генерал Тошев. Това от своя страна засяга самолюбието на знаещия цената си и цената на своите войски генерал Тошев. За разлика от самомнителния и самоуверен фелдмаршал, който макар и многото грешки допуснати при операциите в Добруджа, продължава да се смята за непогрешим, който не е свикнал да му се противопоставят, неговите заповеди и решения да са меродавни и точни, българският генерал, възпитан в духа и традициите на старите български войни, се противопоставя само с точни факти и аргументи, с които заставя Макензен да отстъпва винаги. Като вижда, че не може да се справи по тоя начин с отлично подготвения и не му отстъпващ във всяко едно отношение български генерал, фелдмаршал Макензен пуща в ход старото и изпитано оръжие – доносите, интригите, лъжите и противоборството сред някои български генерали. Той смята, че командващият 3-а армия е длъжен да му се подчинява напълно, да се съгласява и да изпълнява покорно неговите заповеди, които винаги гонят и защитават германските политически и икономически интереси. След като не среща това в генерал Тошев, Макензен  злобее, когато му се противоречи и противопоставят на неговото мнение… Свикнал да приемат неговите заповеди и инициативи по оперативно-тактическите въпроси, когато среща сериозна съпротива от страна на генерал Тошев, Макензен изпада в ярост, но и това не му помага пред упорития, твърдоглав и чепат българин. Затова за да се отърве от този българин, той пуска в ход такива мероприятия, които не подхождат на човек от неговия ранг. Старият фелдмаршал чувства вече, че българският генерал го превъзхожда по всички военни и политически аспекти и той не може да се примири с това, защото тоя упорит български генерал сам подава оставката си. И по тоя аспект, по аспекта на военната чест и достойнство на офицер от българската войска, самовлюбеният и самомнителен генерал-фелдмаршал е победен.
Когато генерал Тошев се разделя със своята Трета армия, със своите заместници и подчинени, страдание и мъка от явната несправедливост са изпълнили неспокойната му и честна душа, но никой не забелязва да трепне дори един мускул от неговото гордо бронзово лице. Той запазва достойнството и величието на духа си докрай. Изправен, както винаги с гордо вдигната глава и накривена шапка, той се качва в лекия си автомобил и си тръгва, с едно единствено убеждение, че се е решил доброволно на тази постъпка, и че по чест и офицерско достойнство германският фелдмаршал е победен от достойния български генерал.
Така завършва конфликтът между фелдмаршал Макензен и командващия Трета българска армия. Генерал Тошев си остава военен в пълния смисъл на думата. Неговият външен вид, неговата душа, делата му - всичко това го характеризира като такъв. Добър началник, предан до крайност на службата и служебните си задължения, абсолютен идеалист до крайност, преизпълнен с бащинска обич към своите подчинени. Той е един от най-въодушевените оратори в българската войска. Със словото си трогва слушателите, въодушевява войниците и получава от тях онова, което му е нужно за добрия изход на сраженията. През целия си живот той запазва вярата си в доброто бъдеще, воден от убеждението, че рано или късно правдата ще възтържествува, че ще се изпълни заветът на дедите за обединението на България.
 Георги КАЗАНДЖИЕВ


 


Сходни връзки

КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ ГЕНЕРАЛ-ФЕЛДМАРШАЛ АВГУСТ ФОН МАКЕНЗЕН И ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ СТЕФАН ТОШЕВ | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2017 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0,04 секунди