изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2018-07-16 @ 22:55 EEST
МОЯТА ДОБРУДЖАНСКА ВРЪЗКА    
Култура Веселина Малчева написа нова книга  “Старите улици на Добрич”. “Книга за времето, когато конете бяха повече от автомобилите...”


.... Далечното лято на 1964 г. Или по-скоро краят на лятото, което носи носталгичните, меланхоличните чувства на раздяла. Разделях се със София, с театрите, жълтите й плочки, веселите студентски празненства “На колет”, със “Солунска” от кооперацията, в която се разминавах с Леда Милева (много по-късно научих прелюбопитните неща за тази улица)... И пр. и т.н. Всъщност студенството в ДБИ (бившия Държавен библиотекарски институт) беше кратко .Крехката ми надежда, че ще продължи в Москва се скърши  след една “приятелска” услуга за състудентка, гостувала в Италианското посолство. Потърси ме момичето през нощта, помоли да уверя на другия ден, че сме били заедно... и така, в края на следването си минах за малко през С л у ж б и т е. Излъгах, както си прикривахме щуротиите от училище, невинна с наивността си (и може би за това убедителна, че го правя от глупост). Дали така е било и досега не знам. Моята съгражданка от Шумен (преподавателката ми в пионерския кръжок за балет (?!), софийската ми връзка в ДБИ, който тогава се помещаваше в Народната библиотека, първо ми съобщи, че отпадам от номинацията за СССР, по-късно ми пожела “да ми се размине” и пак тя изнесе стряскащата закана на ръководството, че “наказанието ми ще бъде разпределението” .



       ....Получих си го. В края на август пътувах за назначение в град Толбухин. Страхът ми беше детски. Тогава, в продължилото с часове  влаково изпитание прехвърлях всички възможности за бягство, които съвсем не бяха много. Има ги още в любимия на семейството ни филм  “Специалист по всичко”(заради кадъра на тепиха с оператора на БНТ Георги Колев). Броях и записвах гарите (минахме и през емблематичния Вълчи дол). Смяната тогава беше на  Разделна и скалистият масив над гарата ми се видя като зъл магьосник, обрекъл младините ми на заточение. Пътуването беше дълго. Имах време да си спомня и за изгнанието на поета Публий Овидий Назон, но примирението ми със съдбата дойде с идеята,ч е ще посетя “на живо”  Йовковите места и свързаната с Добруджа Дора Габе...    



...Слизането на Старата гара ме стресира докрай. Сградата ми хареса - напомни ми, не случайно, Мадарската, но празнотата на площада пред нея ме изненада – ни автобуси, ни файтони. Въртях се с  тежкия си куфар, мрежичка с храна и ръчна чанта ,когато насреща ми се усмихна  нисичък, черничък, с неопределена възраст човек, който веднага определих за добродушко.”От София ли?” Отговорих: ”От София...” И лъжа беше, и истина. Човекът протегна ръка към куфара ми и каза: 
“Хайде!” След години преценявам разстоянието, което изминахме до хотела – старата “Москва”. Жените на рецепцията ни приеха радушно, поздравиха Гичо(така се казваше “Толбухинското лице на гостоприемството” и му поръчаха да доведе с нощния влак още студентки. Така че първият добруджанец, който ме посрещна беше той. Ако се беше родил по-рано, нямаше начин да не попадне на перото на Йордан Йовков. Неговото благородство, детска доверчивост и прямота Веселина Малчева описа в “Полъх от стария Добрич”. С нея се срещнах на втория си работен ден в Окръжната библиотека –Толбухин.



       ...Ама още малко за страховете ми. Укорявах се за тях още след първите две-три седмици в града, но когато след години сверявах моите впечатления с тези на Климент Денчев, Жоржета Чакърова, Теди Москов, започнах да изпрощавам неопределената си неприязън, параноята и прочее нагласи за бягство. Още във влака свързах страховете си с тези на мама, която изпратила баща ми в шестмесечна командировка в... Хаджиоглу Пазарджик. Новоосвободената изконна българска земя. Едва ли са стигнали до нея известия за румънските издевателства, но опасенията какво го очаква във все още чуждата страна, в която приемал с бригада българските железници, не са били безпочвени… Върнал се обгорял, весел и… напълнял. Били военни гладни години в Стара България, но в Житницата имало и хляб, и сирене, и дини, разказвал татко.Той, всъщност, почти без да крие се зарадва на моето разпределение. Изпрати ме с послание, което премислях и преосмислях в годините. ”Там, моето момиче, са имали едно робство повече от нас. Дружелюбни са, любезни са, но... подозрителни. Проучват те  с приказки. Но когато те приемат наистина, ти ще разбереш… Други, други са хората там...”
 ...Това за” другостта” го възприех още в първите дни и часове. Толбухин не ми приличаше на нито един от познатите български градове. В Шумен главната улица не можеше да се сбърка с никоя друга. В Толбухин името си оспорваха поне три. И Библиотеката, и Театъра бяха в стари жилищни сгради, носещи своето очарование на одуховорени с няколко поколения места. Есенните театрални афиши с имената на младата софийска трупа от ВИТИЗ с режисьор Никола Петков смириха тъгата ми по софийската театрална сцена. В библиотеката работеше Тамара, съпругата на Никола Петков, московчанка, приела да живее в Толбухин. Разговорите с нея бяха “ала Три сестри”, но... с комплимент към малкия град .Аз също харесвах старите къщи, с модерност от преди десетилетия според желанията на техните собственици. Парка с езерото. Непретенциозните, но уютни заведения. И неочакваните, изумителните площадчета, зелени островчета, градинките пред къщите. По късно, в забравен вече източник  прочетох,ч е градът фигурирал в някаква британска енциклопедия по архитектура като пример за строителство в степна област, със силни ветрове. Затова уличките били тесни, площадите – малки, и урбанистиката дължала на строителите на този град великото-просто решение как да се живее в съдружие с Природата.
        ...Реших да го споделя между другото, а ето че нанизах маса редове преди да се върна на основното – запознаването с Веселина Малчева. Решението или необходимостта ме изпратиха в нейния Детски отдел. Малко  време работих там, но достатъчно, за да не се учудвам след години на смехотворното  за малцина обръщение “Лелъо Весе”, произнасяно от хора от няколко поколения. Остана така титулувана, защото е “закована” с най-непревземаемите детски спомени за среща с Доброто и Злото в Големия свят на Книгите. От всички добронамерени и любезни колеги в библиотеката кака Веси беше достатъчно искрена, за да ме светне. Желаещите да учат задочно в библиотеката са доста. Ще почакам години, докато ми дойде реда, но ако искам да кандидатствам веднага, пътят е само през Методичния отдел. Там работата е пет дни командировки и желаещите не са много за такъв режим... Успях! Дължа го на искреността на Веселина Малчева. И сега, след десетилетия, след забравеното вече календарче, в което бях записала дата за “връщане”, след примиреността с промените в града, който не приличаше на български, и с хубавото, което не подлежи на критика като преобразуването на Полицията в Художествена галерия, обогатяването на Парка с нови пространства, новата жп гара, докато беше нова... опитвам да направя някаква моя рекапитулация на случващото се. Защо останах само аз от трите момичета, които началството изпрати най-далеч. Плевенчанкат-хубавица си тръгна рано. Момичето от Ловеч, което не отлепяше очи от книгите ,се върна в родния си град,з а да работи с екипа на “Българската енциклопедия”. Аз бях най-шумна с приказките за връщане и накрая – нито Москва, нито Шумен. Веселина Малчева ме вкара в нейния кръг  приятелки  и когато Маргарита Дакова – етнографката, ме облече в добруджанска носия, аз надписах снимката до мама с надпис ”Твоята добруджанка”. Поддадох се на магията. Фотографът ,който ме снима, беше Георги Колев.
      ...Добруджанка не станах. Нека не се умилявам в спомени.”Добруджанец” не се  става  лесно. Смеех се на прозвището “ментраджия”, докато с годините започнах да го чувствам все по-осезателно. Уж не пиша за себе си - писанието ми е предназначено за Веселина Малчева, но нали си обещах да бъде “искрено и лично” -  как да го осъществя без историята на собственото си “внедряване” в Добруджа. Време е да прекъсна сагата (да я оставя за мемоарните си терзания), а сега да обобщя рязко и бързо: едиственият човек в този град, който ме прие и го усетих, това беше Весито. Казвам го с облекчителната въздишка след втория се работен ден в Детския отдел, когато ме посрещна “началничката” Малчева.
    А да си спестя биографията от пет десетилетия  и да свърна към разговорите, с които “работихме” над седмата книга на Веселина -  “Централните улици на Стария град Добрич”. Когато ме покани за редактор, бях и поласкана, и леко резервирана. С първите страници над ръкописа изпаднах в шок. С всички претенции, че мога да опиша родния си Шумен по подобен начин, трябваше да  призная – мога да разказвам какво се е случвало през годините, коя улица помня с  божествената пепел, която в дъжд се превръща в чудесния строителен материал за “къщички”, но това  са детските спомени. Всеки ги има – “строителният материал” на нашата памет, недосегаемият, скъпоценният, оцеляващият  пред всички набези и житейски изпитания. В тези сто страници, които излязоха  в издателство “Матадор,74”, детските спомени са действително канава... Основата като онези дъбове в повестта “Някога” на Дора Габе, но оттам нататък следва дългото, старателното, майсторското, влюбеното извезване на “К а р т и н и, х о р а, с ъ б и т и я” , бродерия - изпипана, чиста, без  груби възли  ни от лицето, ни от опакото. На такава мемоаристика май не всеки е способен, макар че всички имаме лелеяни  през годините свои спомени.




       Написах “свои” и се сепнах. Минали са по-малко от две седмици и слухът за новоизлязлата нова книга , интересът и търсенето й  предизвиква допълнителен тираж. (Рекламата, тръгваща от един завладян читател, остава все пак необяснимата геометрична прогресия, припознавана все още като “провинциална”).  
Такава да бъде, но да поясня защо е неподходящо “свои”. Ами защото престарялата мъдрост, че всеки може да бъде романист, описвайки собствения си живот, все още среща и неразбиране, и оспорване. Тази  малка крачка от “моите” до “нашите”  е уж преодолима, но ако беше така  нямаше да се дивим над уж  простото първо изречение на “Ана Каренина”, а щяхме да сме родили своето.
          Пиша тези редове в навечерието на очакваните пролетни празници – тяхното редуване от сакрални към светски, сякаш не е случайно. Възкресение – в най-високия, библейски смисъл на Вярата, вместен все пак в “малкия  кръг” на обикновения, жизнен цикъл, достъпен със закъснелите ни равносметки за човешки мащаб на спомените ни. Изминах пътешествието по улиците на Стария Добрич, водена от Веселина Малчева, и като редактор, и като читател. И ако в първата  роля водещо беше удивлението ми как се постигат представи, внушения, асоциации  с толкова пестеливи средства, то във втората останах покорна на съпреживяването, на съучастничеството, на  споделените и новооткрити общи пристрастия... Препрочитам и установявам: възхищавам се от достъпния стил, а дали не заблуждавам очакващите книгата читатели със собственото си прекалено мъдруване за четивността. Подгответе се след “Полъх от Стария Добрич” за един истински Вятър на промяната. (представям тези редове споделени във фейсбук). И ако попаднете на някоя от камерните срещи с читатели, които Веселина се зарича, но не може да отказва, бъдете винаги готови за изненадващи разкрития. За мен това беше неочакваното тълкование на “ментарджия”. Нали толкова години се опитвах да забравям обидния му според мен смисъл и да го отминавам с мълчание. В един случаен разговор тази пролет Веселина ме разсмя.”Каква лъжа, какво недоверие към “чуждите” си внушила?! След 1940 година в Добрич са дошли от Стара България продавачи... на мента. Да, чужди са били,  но името идва от обикновената мента, която дотогава е липсвала на нашия пазар!” ...Ха де, ти да видиш!(опит да говоря и пиша директно). 
Мариана ИВАНОВА

 


Сходни връзки


Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2018 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.14 секунди